— Добре, нека опитаме пак — рече с въздишка Морган. — Този път искам да изпуснеш част от въздуха си, преди да се гмурнем. Така ще потънем по-лесно. От другата страна ще те изтласкам.
— Ами няма ли да ми свърши въздуха? — въпросът на епископа накара Морган да се вцепени. Усети, че човекът е много поизплашен, отколкото даваше да се разбере.
— Не се тревожи. Само недей да дишаш. Сега пускай въздуха и давай.
Чу как епископът си пое дълбоко дъх, издиша бавно и потъна, правейки слаби опити да се гмурне по-надолу. Морган го натисна с всичка сила и го насочи към прохода, но още преди да навлязат навътре, почувства, че човекът изпада в паника. Принуди се да го натика насила в прохода, но усети как тялото му омеква и съпротивата изчезва. Мислено призова Дънкан и Келсън и задърпа безжизненото тяло към повърхността като се молеше Кардиъл да не е глътнал твърде много вода.
Но колкото и вода да бе поел епископът, когато го изнесе на повърхността, бе изпаднал в безсъзнание. Морган отръска главата си и ревна на Дънкан и Келсън да му помогнат. Двамата вече бяха във водата и пренесоха тялото на брега, но това им отне ценни секунди. Морган го обърна по очи и взе да натиска стомаха и гърдите със силни, ритмични движения като заруга ядно щом видя, че от носа и устата му излиза вода, но не започва да диша самостоятелно.
— Дявол го взел! Казах му на туй магаре да не диша под водата! За риба ли се мисли, говедото?
Наложи се да го обърне по гръб, но гърдите на епископа все така не помръдваха. Морган преглътна поредното проклятие и започна да му прави изкуствено дишане. Келсън следеше тревожно за пулса му, а Дънкан дори му удари няколко шамара. След цяла вечност, както им се стори, Кардиъл потрепна в синхрон с дишането на Морган, и тримата подновиха отчаяните си усилия. Дънкан смени Морган и скоро бяха възнаградени със задавената кашлица на удавника, която премина в давещи гърчове Кардиъл се превъртя на хълбок и избълва още вода, а после отвори очи и ги загледа, сякаш ги виждаше за първи път.
— Сигурни ли сте, че не съм умрял? — изграчи той. — Имах най-ужасяващия кошмар.
— Ами, почти беше умрял — каза Морган с облекчение. — Но явно някой се е застъпил за теб пред Господа.
— Слава Богу, тогава — прекръсти се Кардиъл. — Благодаря ви, на всички.
Той приседна с помощта на Морган и отново се закашля, след което им направи знак да му помогнат да стане. Скоро отново продължиха като подкрепяха бившия удавник. Няколко минути по-късно пред тях изникна разклонение. Дясната страна бе запушена от огромен каменен къс, а от лявата сякаш извираше непрогледен мрак. Морган докосна с длани преградата и въздъхна.
— Ама че нещастие. Надявах се коридорът вдясно да е отворен, за да се доберем до кулата, където да се преоблечем и въоръжим.
— Не можем ли да стигнем до там по този коридор? — попита Келсън.
— Да, можем. Само дето трябва да минем по обикновения път през двореца и рискуваме да ни забележат. Все едно, налага се да опитаме. Ще минем през нещо като лабиринт и после ще се изкачим на няколко нива. Пазете тишина.
Малко по-нататък се заизкачваха по дълга и стръмна стълба без парапет, чиято ширина не бе повече от половин метър. Стъпалата завиваха леко вдясно и се нижеха едно след друго до безкрайност. Морган изведнъж спря и им направи знак да мълчат. Светлината в дланта му почти угасна, само неясно мъждукане показваше къде е застанал водача им. После в тъмнината се чуха няколко неясни думи и по грубите каменни стени заиграха огнени призраци. Сетне светлината съвсем угасна и Морган се извърна и им прошепна да го последват. Пред тях се отвори врата и се озоваха в стаята на херцога, неговото светилище, където никой не влизаше без разрешението му.
Помещението бе тъмно и смълчано, само бледата луна и звездите проникваха през седемте зелени прозореца. Морган мина безшумно по мекия килим и затъмни прозорците. После извика вълшебната светлина в дланта си и запали огъня в камината. Взе една главня и запали високите свещи на масата до камината. Останалите още мижаха в ярката светлина изпълнила стаята, но вниманието на Кардиъл бе внезапно привлечено от кристалната сфера в средата на масата, поставена на гърба на златен грифон. Светлините се пречупваха през нея и тя изглеждаше, като че плува във въздуха. Кардиъл запристъпва като омагьосан към нея, но гласът на Дънкан го върна обратно към действителността.
— Нека се поразровим из сандъците на братовчеда и да сменим мокрите дрехи със сухи.
