Кардиъл се подпря на стената, когато Морган пристъпи напред. Гледаше го в лицето, не в дланта, където продължаваше да блести зелената лъчиста сфера. Спомни си, че същата светлина обгръщаше главата на Арилан в нощта, когато му разкри, че е дерини.
Кардиъл посегна, но не усети нищо. Само някакъв хладен полъх докосна ръката му, преди да се допре до тази на Морган. После погледна младия генерал в очите и му се усмихна.
— Прости ми, ако ти изглеждам малко плашлив, но…
— Няма нищо — усмихна се Морган в отговор. — Хайде да тръгваме, сега ще стигнем съвсем бързо.
Това бе самата истина. След няколко минути бяха в края на тунела, но там ги чакаше ново препятствие, което не бе предвидено. Част от тавана беше срутена и запречваше изхода. Морган прекара ръка над сферата и тя се издигна плавно, за да увисне ниско над главите им. Кралят и Дънкан се приближиха и тримата заедно затвориха очи, за да изследват докъде стигаха камъните, препречили пътя им. Усетиха, че пред тях се бе събрало езеро от водата на приливите и насочиха вниманието си към него. После Морган свали наметалото и ръкавиците си и пристъпи напред.
— Какво правиш? — попита Кардиъл и се приближи към него. Думите му сякаш извадиха останалите от сънното им състояние и те също се обърнаха към Морган, който се бе съблякъл полугол.
— Мисля, че отдолу има проход — отвърна той и се насочи към водата. — Сега ще се върна.
После си пое дълбоко дъх и се хвърли надолу с главата. Тримата видяха как изчезва в мрачните дълбини и зачакаха. Изтече цяла минута преди на повърхността да излязат първите мехури. Дънкан се намръщи и насочи светлината към езерото, откъдето се показа мократа глава на Морган и заплува към тях.
— Намерих прохода — изпуфтя той докато си тръскаше косата. — Продължава около метър, но е на два-три метра дълбочина. Можете ли да плувате, епископ Кардиъл?
— Ами, да, само че никога…
— Отлично, не се тревожете — ухили му се окуражаващо Морган. — Келсън, ти си първи. От другата страна е тъмно, но ръба на езерото е само на десетина метра. Веднага щом излезеш направи светлина и се върни да помогнем на Кардиъл. Ще те чакам. Келсън кимна и също се съблече.
— Ами оръжията? Със сигурност ще ни трябват от другата страна.
— Ще си набавим нови в стаичката ми горе, в кулата. Най-напред ще идем там — отвърна Морган и подаде ръка на Келсън.
— Добре. Покажи ми сега тая подводна прелест.
Морган кимна, пое си дъх и се гмурна, а Келсън го последва. След няколко секунди на повърхността се показа само Морган и направи знак на Дънкан да скача. На брега остана само пребледнелият Кардиъл, който недоверчиво топеше босия си крак в хладната вода. Не носеше никакво оръжие, и само дървеното разпятие, окачено на врата му, напомняше епископското му достойнство. Морган се показа за трети път и му махна с ръка.
— Сега ли? — попита плахо Кардиъл.
Морган кимна и му подаде мократа си ръка. Кардиъл приседна до езерото с въздишка. Сивите му очи изглеждаха като на мъченик в зелената светлина на кълбото. После пое дълбоко дъх и хвана ръката на Морган. Кардиъл зина като удавник, преди да се гмурнат и Морган почувства странно притеснение.
— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита тихо той.
— Нямам друг избор — епископът явно се бе примирил с участта си. — Само ми покажи какво да направя.
Морган кимна.
— Входът е на два метра под водата, право надолу. Виждаш ли го?
— Не, но все едно.
— Добре. Сега искам да се гмурнеш, както видя да правят останалите, а аз ще съм плътно до теб, за да те бутам. Главното е да не дишаш, преди да излезем от другата страна. Разбрано?
— Ще опитам — рече измъчено епископът.
Морган се зачуди дали има светѝя закрилник на удавниците и му отправи мълчалива молитва. После изгаси светлината с едно движение на китката и даде знак на Кардиъл да тръгва. Епископът стисна очи и зарита отчаяно с крака, а Морган го буташе.
Обаче веднага разбра, че така няма да стане, въпреки всички усилия на Кардиъл да се гмурне по-надълбоко. Морган го хвана през кръста и се опита да го повлече към входа с тежестта си, но нещастникът изобщо не знаеше накъде да плува. Видя се принуден да го избута обратно на повърхността, където вече нямаше светлина. Епископът пляскаше панически с ръце като някакъв едър тюлен и се наложи Морган да го прегърне, за да се успокои. Кардиъл успя да си поеме дъх и попита:
— Успяхме ли, Аларик?
Морган бе благодарен, че тъмнината скриваше изражението му от другия.
— Боя се, че не, приятелю — отвърна той, като се опитваше да придаде на гласа си по-ведър тон. — Но този път ще стане, не се тревожи. По-силно трябва да риташ.
Настъпи скръбно мълчание и после Кардиъл се закашля, единственият звук, който нарушаваше плисъка на водата в подземието.
— Съжалявам, Аларик. Аз… аз нали ти казах, че не ставам за тази работа. Не мога да се гмурна толкова дълбоко.
— Ще трябва да можеш — рече тихо Морган. — Иначе трябва да те оставя тук, а това няма да стане.
— Прав си, за жалост — съгласи се немощно Кардиъл.
