— Измяна, измяна! Не мога да ви вярвам! Как да съм сигурен, че не сте измислили всичко само, за да ме заблудите, да нараните този човек само привидно, и само привидно да го изцерите. Това не е доказателство. Дяволът е изкусен в лъжите и илюзиите.
Дънкан погледна приятелите си, после рязко се обърна към Уорън и му подаде камата.
— Тогава ти ще ме клъцнеш, Уорън. Ти ще нанесеш раната, чието изцеление ще ти бъде за свидетелство, че говорим истината.
— Аз? — Уорън се дръпна назад — Но аз никога…
— Никога не си нанасял някому рана ли, Уорън? — присмя му се Морган. — Съмнявам се. Но ако е вярно, то толкова по-важно е ти да го порежеш сега. Искаш доказателства, добре, ще ги имаш. Но и ти ще вземеш участие в доказването.
Уорън се втренчи в тях сякаш се чудеше дали не му готвят нещо, после отстъпи назад и отблъсна камата.
— Добре, ще направя, каквото предлагате. Но не с неговата кама. Искам една от нашите, за които зная, че са чисти от деринските магии.
— Както ти харесва — съгласи се Дънкан и прибра камата в калъфа й.
Същевременно Уорън се наведе край купчината мечове, събрани преди малко и се спря на къс боен нож с дръжка от слонова кост и кръст инкрустиран върху предпазителя му. Пламъците играеха по бляскавата стомана. Уорън целуна кръста и се обърна мълчаливо.
— Ще те помоля — обади се Дънкан — да се ограничиш до рана, която ти самият би могъл да излекуваш.
Ленената му риза бе наполовина разкопчана и той я изхлузи през врата си.
— Също така, ако решиш да ми нанесеш смъртоносен удар, то нека той бъде такъв, че да не умра мигновено, за да има Аларик възможност да използва лечебните си сили.
Уорън се огледа притеснено и стисна здраво дръжката на ножа.
— Няма да ти нанеса рана, която сам да не мога да изцеля.
— Благодаря — каза Дънкан. Бе пребледнял, но не даваше признаци, че се страхува, когато се изправи пред Уорън.
Бунтовникът се приближи бавно. Бе предпазлив и някак си скован, но в същото време изпитваше вътрешно задоволство от предоставената му възможност да нарани врага си. През ума му мина мисълта, че ако реши може да убие поне този дерини, но имаше и нещо друго, което не го оставяше на спокойствие — може би те все пак казваха истината и не биваше да съди прибързано.
Щом се доближи на една ръка разстояние от Дънкан спря и се насили да го погледне в очите. Те бяха ведри и спокойни. Отклони погледа си надолу към гърдите му. Кожата бе бледа, изглежда, че Дънкан рядко излизаше на слънце. Раменете обаче бяха широки и стегнатите мускули ясно се очертаваха под кожата. За мъж бе доста слабо окосмен. На лявото рамо се забелязваше малък белег, такъв имаше и от дясната страна на гърдите — вероятно бяха следи от стари тренировки с меч.
Уорън бавно вдигна ножа, докато върха му опря в лявото рамо. Дънкан не трепна при докосването на стоманата, но бунтовникът вече не намери сили да го погледне в лицето.
— Не се бави — прошепна Дънкан, готвейки се да посрещне удара.
Опитал си ме и познал си ме.
Изведнъж Дънкан почувства разкъсваща болка в лявото си рамо и цялото му тяло изтръпна. За един безкраен миг осъзна лудия блясък в очите на Уорън, предупредителния вик на Келсън и Аларик, който го прихвана под мишниците, за да не се свлече на пода.
После Аларик изкрещя на Уорън да се дръпне и онзи сякаш дойде на себе си и се сгърчи от ужас, виждайки какво е направил. После Аларик издърпа острието от рамото му. Никой друг не помръдна от мястото си. Братовчед му се наведе над него и прошепна нещо, което Дънкан не схвана.
— Дънкан? Дънкан, чуваш ли ме? По дяволите, Уорън! Не трябваше да го удряш така силно! Дънкан, аз съм, Аларик. Слушай ме!
Дънкан разбра, че ако се концентрира може да разбира думите само по движението на устните. Премигна и погледна братовчед си занесено и като че мина цяла вечност, преди да успее да кимне слабо. Успя да види дръжката от слонова кост на камата на Уорън. По нея имаше някакви ръждиви петна.
Отново вдигна поглед към Аларик и го обзе пълно спокойствие. Морган докосна леко челото му.
— Тежка е раната, Дънкан — промърмори той. — Ще трябва да ми помогнеш. Опитай се да превъзмогнеш болката. Искам да си в съзнание, защото не съм сигурен, че ще мога да се справя сам.
Дънкан извърна леко глава и прошепна:
— Давай. Ще се държа.
Сивите очи на Морган го гледаха със състрадание. После го привдигна и го остави да се опре на гърдите му. Дънкан се подпря на дясната си ръка, за да го улесни, доколкото е възможно.
— Давай — прошепна отново Дънкан.
Лявата ръка на Морган мина леко над раната. Ударът бе силен и дълбок, защото дори костта бе засегната. Кръвта бликаше на струи, явно някаква артерия беше разкъсана. После Дънкан почувства как ръцете на братовчед му притискат раната и кръвта избива между пръстите. Съзнанието му се докосна до неговото, оттам идваха вълни на спокойствие и сигурност, които отмиваха агонията.
