Вървяха около десет минути, докато стигнат една извивка на острова, и вече бяха на северната страна. Деклан ги отведе малко по-надалече, клекна, гребна шепа пясък и го пусна да се изсипе между пръстите му.

— Тук.

Мик развърза малката лопата, която носеше на гърба си като лък, и щом започна да пълни сандъка, попита:

— Добре, защо този пясък?

— Ще ти кажа нещо, което малцина, освен майстори ковачи знаят, Мик — отвърна Деклан. — Тайната на превръщането на желязо в стомана, топенето, е в това да добавиш нещо към разтопеното желязо, тъй че да стане по-здраво.

— Пясък? — попита Мик, докато бързо пълнеше първия сандък.

— Понякога — отвърна Деклан. — Въглищна прах, варна прах, други неща. Знаеш ли какво е пясъкът?

Мик помълча малко, после каза:

— Пясъкът ли? — Погледна надолу. — Ами, пясък!

Другите се засмяха. Деклан поклати глава.

— Пясъкът е много неща, понякога различни неща на различни места. Тиня и камъни се отмиват от планините, вълните разронват скали от кварц или варовик на ситна прах. Морето смила рачешки черупки, рибешки кости и други камъни както мелницата смила брашното. Навсякъде е различно, тъй че погледни долу. Какво виждаш?

Този път Мик се засмя.

— Ами, пясък!

— Как изглежда в сравнение с пясъка, където изкарахме лодката?

Мик спря да гребе с лопатата и коленичи, повтаряйки онова, което бе видял Деклан да прави, гребна шепа и я огледа. След малко каза:

— Този е… по-бял, по-ситен, по-малко груб?

— Сред майсторите на мечове има легенди, които са наполовина мит, наполовина истина, за велики ковачи, които са имали тайни и са сътворили това, което наричаме „кралска стомана“. Тайните им са изгубени, но начинът, по който е правена стоманата, не е — каза Деклан. — Има няколко начина да се кове фина стомана, но какво е изгубено? Магическата съставка, която онези майстори са използвали, за да създадат тяхната стомана. — Посочи пясъка в краката им. — Само боговете знаят какво прави този пясък такъв, какъвто е, но с него може да се изкове меч, който може да пресече през по-некачествен меч както брадва съчка. Ако се случи да умра, един от вас може да каже на друг майстор ковач къде се намира този пясъчен плаж. И тайната ще се предаде по-натам.

— Няма да умреш скоро — каза му Сиксто, — освен ако не те убия, че ни караш да влачим тези сандъци обратно до лодката. Следващия път какво ще кажеш да спрем ей там! — И посочи хубаво малко плажче, на което щеше да е лесно да спрат.

Деклан сви рамене.

— Обсъди го с Едвалт, когато се върнем.

— С радост — отвърна Сиксто и всички разбраха, че възможността да се върнат в Маркензас вече се мержелее на хоризонта.

Довлякоха сандъците до лодката, натовариха ги и поеха на север. Денят мина бързо и нощта беше без произшествия, а към пладне на другия ден ги посрещна гледката на кораба им, с двете вдигнати наново мачти.

Влязоха в пристанището и след като смъкнаха платното, Сиксто погледна кораба и каза:

— Трябва да му дадем име.

Деклан осъзна, че наистина няма никакво име нито на кърмата, нито на носа.

— Изобщо не помислих за това. Какво предлагате?

Сиксто се засмя и Деклан успя да долови силното чувство под повърхността, когато му каза:

— Мисля, че „Нов късмет“ би било подходящо.

Деклан усети, че очите му се навлажниха, и ги избърса, преди да са закапали сълзи.

— Намери бояджия и да го направи.

Щом стигнаха до кея, привързаха лодката и Деклан накара другите да пренесат сандъците на борда на новонаречения „Нов късмет“, а сам той забърза към „Старият страж“.

При вратата видя трупащи се навън мъже и след като си проби с лакти път да влезе, видя Тобиас трескаво да пълни халби с ейл.

Тобиас връчи халбите на едно много хубаво момиче, което се усмихна на Деклан и заситни покрай него, за да отнесе пълните халби до една маса с четирима мъже.

— Какво става? — попита Деклан.

Тобиас посочи Оскар и го подкани да се приближи, след което поведе Деклан навън през задната врата.

— Изглежда, сме първият снабден хан в Ейбала. Тъй че с ейла идват много клиенти.

— Откъде взехте ейла?

— Гаранж, снабдителят, каза, че си закупил всичко, което идва насам, тъй че го достави тук.

— Плати ли му? — попита Деклан, колкото разгневен, толкова и развеселен.

— Разбира се — каза Тобиас. — Нали ми повери златото.

— Искам ли да знам колко си платил?

— Вероятно не — отвърна старият боец, — но имаше доста пазарлък.

— Кажи ми имаме ли достатъчно провизии, за да стигнем до Маркензас.

— Имате — отговори Тобиас. — И още идват скоро. Взе ли това, което ти трябваше?

— Да — каза Деклан с нотка на облекчение. Огледа хана, пресмятайки мъжете вътре и отвън. — Всички тези са ви клиенти?

— Бизнесът ни процъфтява. Но не, повечето от тези хора искат да се присъединят към теб.

— Към мен?

— За армията на барон Дейлон. Разгласихме, а знаеш какви стават бойците, когато пият и почнат да си разменят лъжи. Тук няма много бъдеще за един наемник при развилнелите се номади. Всеки, който може да си позволи охрана, ги е наел, а останалите са скапани, гладни и търсят работа.

— Колко са? — попита Деклан.

— Поне колкото виждаш.

Деклан пресметна набързо и каза:

— Стотина души.

Перейти на страницу:

Поиск

Книга жанров

Похожие книги