— Кои вие? — повтори той.
— Ние.
Той погледна отново из стаята, но напразно.
Най-сетне дъхът му се успокои и той тихо попита:
— Кои сте вие?
— Ние сме Коалтачин — отвърна тя тихо.
Очите му се разшириха и на лицето му се изписа съмнение, а след това — почуда, след това затвори очи и изведнъж заплака като бебе, тялото му се разтресе от хлипове.
Хава кимна и мъжете бавно тръгнаха към чакащите ги навън коне. Червения Суини се задържа. Хава остави Даход да се наплаче, а когато се съвзе, му каза:
— Сега ще те оставим да си идеш. Не говори на никого за това, но знай, че има други като теб, на които е казано за нашето идване. Смятаме да освободим изгубените си братя и да сложим край на лордовете на Прайдове. До седмица ще пратя някого тук. Ще ни служиш ли?
Съкрушен от чувства, той едва можеше да говори. Кимна и прошепна:
— Да, кълна се в живота си.
Червения Суини се приближи зад него, постави превръзка на очите му и започна да развързва въжетата, които го стягаха. Хава помогна на младия мъж да стане. Вече не беше пиян, но все още трепереше.
Каза му:
— Не говори нищо, но когато те оставя, изчакай докато чуеш отдалечаващи се коне и тогава махни превръзката. Можеш ли да се върнеш след седмица?
— Да — отвърна той почти шепнешком.
— Тогава се върни до хана, но не влизай вътре. Срещу хана има една задна уличка. Някой ще те чака там. Не казвай нищо повече.
Изведе го от склада и надолу по широката улица, после надясно по друга и обратно, след това обиколиха карето. Потупа го по рамото, остави го и се измъкна.
Стигна до склада и мина през една червена врата. Там Червения Суини и другите я чакаха с конете.
Суини каза:
— Това беше доста работа. Аз щях просто да съм му го избил от главата.
Щом се метна на седлото. Хава живо си спомни как я бяха завели в школата.
— Взимат ги от майките им, докато все още са деца. Някои отрастват корави, те са най-твърдите. Останалите? Някои стават мъже, други си остават деца. Нежният женски допир им напомня за майките им.
— Има ли други като него?
Хава въздъхна дълбоко.
— Ще се намерят. Все трябва да започнем отнякъде.
— Ако не е подействало?
— Ще трябва да му прережа гърлото — отвърна Хава спокойно.
— Подейства — каза Червения Суини.
— С рязане на гърла и с бой трудно се създават приятели — отвърна тя и обърна коня си.
И докато се отдалечаваха в посоката, която щеше да ги отведе обратно до селото на контрабандистите, добави:
— А докато приключим с това, ще ни трябват много приятели.
Когато Бодай влезе в библиотеката, Хату се беше отпуснал назад, полузадрямал. Бодай седна на един стол и скърцането измъкна Хату от ръба на съня.
— Дрямка ли ти трябва? — подхвърли шеговито Бодай. Минало беше по-малко от час, откакто бяха закусили.
— Не, от тази книга беше — отвърна Хату и посочи един том с кожени корици.
— Толкова ли е досадна?
— Тъкмо обратното. — Хату се изправи и тръсна глава да се досъбуди. Вдигна книгата и Бодай видя, че е дълга и широка, но тънка. — Цялата е изписана ръчно, от писар или може би някой използвал „магия“, на име… — Отвори корицата и прочете: — Кондрок, който и да е бил той. Езикът е дирел и нямам представа къде живеят хората, говорещи този език. — Отпусна се отново и се замисли дълбоко, след което избухна: — Аз съм идиот!
— Без съмнение — пошегува се Бодай. — Какво?
— Къде сме ние?
— В Светилището — отвърна Бодай. — Знаеш ли, тези въпроси, на които знаеш отговорите, стават дразнещи.
Хату се засмя.
— А къде мислиш, че двамата с Хава и всеки друг ученик сме научили този дразнещ номер?
Бодай се отпусна на стола с унило изражение и каза тихо:
— О.
Хату махна с ръка в театрален жест.
— А кой огромен къс земя се простира ей там?
— Нитания — отговори Бодай.
— И колко нации и държави…
— Стотици — каза Бодай и този път се засмя. — Разбира се, преди преместването на Огнената гвардия в Итракия щяхме да сме се натъкнали на книги и документи, написани от учените на Нитания.
— Да — съгласи се Хату.
— Е, и какво ѝ е специалното на тази?
— Докато четях, отначало нищо нямаше смисъл. Всъщност помислих, че това би могло да е книга с кодове, защото повечето думи тук са безсмислени на който и да е език, от който съм чел, а както знаеш, до този момент това са много езици.
— Вярно.
— Отначало помислих, че са глупости. А после помислих, че може би ако я чета на глас, би могло да има смисъл. Още щом почнах на тази страница… почувствах нещо, усещане, което изпитвам само когато работя с Натан, когато се опитвам да разбера как взаимодействам със стихиите.
— Тъй че, опитах се да чета, като в същото време оставя ума си да се плъзне в състоянието, което прилагам, когато тренирам, и видях… — Той затвори книгата и я остави на масата. — Не знам какво видях.
— Бих искал да мога да разбера, но не мога — каза Бодай.
