— Пусни ме! — отвърна ѝ той на азантския говор.
Тя замълча, но му се усмихна.
— Какво искаш?
Отново мълчание.
След още настояване да го пуснат тонът му се промени и той каза:
— Пусни ме и ще си мълча. Никой няма нужда да знае, че си нападнала азанти.
Хава запази мълчание, но продължи да се усмихва.
Той отново обеща да си мълчи, но тонът му стана малко уплашен.
В този момент Хава осъзна, че каквито и други разлики да има между азантските школи и тези в Коалтачин, този младеж няма никаква тренировка в разпитване на пленник или в съпротива при разпит, ако е пленен той. Всички ученици в Коалтачин ги обучаваха на това и доброто представяне беше важна част в напредването им към по-нататъшно обучение в квели наскости. Беше видяла много ученици, отпращани от школата да работят като улични престъпници в екипи, защото се бяха проваляли в ранните тестове. Вече бе убедена, че лордовете на Прайдове искат само най-верните им слуги да са нещо повече от обикновени войници за еднократна употреба, това, което бе чувала да определят като „кал за дувара“.
След още молби и заплахи пленникът се смълча. Хава остави няколко мига да изтекат в тишина, след което погледна над него към Червения Суини и попита:
— Местно момче?
Червения Суини кимна. Хава бе дала изрични указания, че ще говори само тя. Ако тази малка авантюра се объркаше, искаше да е единственото лице, което пленникът би могъл да разпознае. Постарала се беше всички да разберат, че първата ѝ грижа е никой друг да не бъде разпознат, по един или друг начин.
Каза тихо:
— Местно момче, как се казваш?
Той преглътна, облиза устни и отвърна:
— Даход.
Тя се обърна, излезе от полезрението му, спря се за миг и се върна с голяма чаша вода.
— Жаден ли си?
Той кимна и Хава вдигна чашата към устните му и го остави да пие.
Когато приключи, тя отново се върна до масата извън полезрението му и спря. Един от ранните ѝ уроци по водене на разпит беше да избягва шаблони. Повтарящите се действия ставаха успокояващи, предсказуеми, а това беше опасно. Изчака достатъчно дълго, за да си помисли той, че си е тръгнала, и тогава се върна.
Видя това, което се беше надявала да види — тръпка на облекчение от това, че се връща в полезрението му. Както я бяха учили, неизвестното е много по-плашещо от възможностите да пострадаш. Въображението на един пленник е много по-ефикасно от заплахите, ако има достатъчно време. Очакването е по-ужасяващо от самия бой. Беше го оставила да научи, че ако си говорят, няма да бъде измъчван.
— С радост ли служиш? — попита тя тихо. Както беше очаквала, изражението му издаде, че не разбира въпроса.
Той не отвърна нищо, напълно объркан.
— Служиш ли на лордовете на Прайдове с радост в сърцето си? — каза тя, разширявайки контекста. — Би ли умрял, за да им служиш?
Очите му се разшириха и Хава заподозря, че се чуди дали това не е някакъв вид изпитание. Без никаква убеденост в думите си той отвърна:
— Ако трябва да умра… — Изглеждаше на ръба да се разплаче. Преглътна с мъка. — Умирам с готовност.
Хава замълча, после отново излезе от полезрението му. Остави този отговор да виси във въздуха, но се върна пред очите му много по-бързо от преди, за да наруши шаблона.
И отново попита:
— Служиш ли с радост?
Цветът сякаш се изцеждаше от лицето му секунда след секунда и тя вече знаеше отговора, без да е проговорил. Все пак разбра, че това трябва да приключи скоро.
— Служиш ли с радост?
Както се беше надявала, объркването му нарасна и той се огледа, сякаш се мъчеше да види кой се крие в тъмното. Уплахата и смутът му се смениха с ужас.
Очите му се наляха със сълзи.
— Ще служа! Аз… съжалявам, не трябваше да влизам в хана. Никога повече няма да го направя. Моля ви, не наранявайте семейството ми. Ще служа с радост! Ще направя каквото… — Гласът му се прекърши и той захлипа.
Хава си пое дълбоко дъх, а след това кимна на Червения Суини и останалите да излязат с нея навън. Погледна ги един по един и каза:
— Трудно бих нарекла това момче фанатик.
— Станал е азанти, за да спаси семейството си от избиване — каза Суини. Изглеждаше искрено отвратен. — Мразех лордовете на Прайдове преди, но като видях това момче как се напика и се мъчеше да не се разпадне, защото обича родителите си, братята, сестрите си… отвратително е.
Хава си пое дъх.
— Нямам никакъв проблем с убиването на човек, който го заслужава, макар да не ми носи радост, но това? — Посочи през вратата към склада. — Ако някой заслужава бавна, мъчителна смърт, това са лордовете на Прайдове.
Махна на другите да я последват вътре, вдиша дълбоко и се върна пред Даход.
Наведе се към вече изпадналия в ужас азанти. Погледна лицето му и осъзна, че е може би малко по-млада от него, но въпреки това мислеше за него като за все още момче. Стисна го леко за рамото и му каза:
— Никой няма да нарани теб или семейството ти.
Той я погледна в лицето на смътната светлина, сякаш се боеше, че това е поредната уловка.
Тя само се взря в него продължително, а после добави:
— Ние идваме, за да ви помогнем.
— Кои вие? — попита той, мъчейки се да си възвърне малко самообладание.
— Идваме да ви освободим.
