— Запаметяваш онова заклинание, както би могъл да запаметиш рецепта, и щом се закрепи здраво в ума ти, оттогава във всеки момент просто промърморваш тези думи, може би с един-два жеста, за да се фокусираш върху това, което мислиш, и
Хату се усмихна.
— Би се оказало удобно, когато пътуваш и се наложи да преспиш навън през нощта.
— Несъмнено — каза Натан. — Макар да подозирам, че на теб не ти се налага да го запаметяваш.
— Нима?
— След онова, което видях, че направи, за да спасиш Деклан? Почти съм сигурен. — Натан помълча малко, след което каза: — Изпъни дясната си ръка, с дланта нагоре.
Хату го направи.
— Затвори очи.
Хату затвори очи.
— Сега, представи си, че има тънко покритие от невидима броня, което обгръща дланта ти. И на тази защитена длан се появява малко пламъче, с големината на палеца ми.
Натан се отпусна назад и довърши уискито в чашата си. Махна за бутилката и Бодай му я подаде. Докато Натан си сипваше нова доза, двамата видяха как тялото на Хату леко помръдна и изведнъж на дланта на изпънатата му ръка затанцува пламъче.
Бодай отвори уста, но предупредителният жест на Натан го накара да замълчи.
Натан каза тихо:
— Сега остани отпуснат и отвори очи.
Хату го направи и се ококори, а пламъкът изведнъж започна да става по-голям и Натан каза:
— Затвори ръката си и угаси огъня.
Хату го направи и пламъкът изчезна. След това цялото му държане се промени и той се засмя.
— Това беше чудесно!
Бодай можа само да кимне мълчаливо.
— Значи, някои хора използват заклинание или устройства — заговори Хату, — но ако аз просто изчистя ума си, мога да карам нещата да се случват. Как наричат хората този вид магия?
Натан се отдръпна назад, отпи дълбоко от чашата си и каза:
— Нямам представа.
— Нима? — попита Хату. — Защо?
— Защото си единственият човек, когото съм познавал, който би могъл да прави това.
— Готови? — попита Деклан.
Сиксто се обърна и махна на кораба зад „Нов късмет“, „Бригида“, който се бе подслонил в островите след нападението. Капитанът беше повече от щастлив да се върне в Северна Тембрия и бе приел заплащането, за да превози толкова бойци, колкото можеше да побере на борда. Бяха наети и други три кораба, за огромна радост на Гаранж. С намереното злато и продадените стоки от „Нов късмет“ сега той беше може би най-богатият търговец в Ейбала.
— Всичко е в готовност — чу Деклан отговора на Сиксто. Погледна корабния капитан и кимна.
Капитанът зарева заповеди и импровизираната флота потегли.
— Ще е хубаво да се върнем — каза Сиксто.
— Никога не съм те смятал за човек, привързан към едно място — каза Деклан.
— Не и откакто пораснах достатъчно, за да се бръсна — призна Сиксто. — Но на това място тук ми омръзна.
Деклан отиде до задното перило и го стисна, докато Ейбала се смаляваше пред очите му, а другите кораби се изнизваха от залива и търсеха попътния вятър.
— Едно спиране за вода и после обратно към Маркензас — рече той.
— Сбогувахме се с някои добри хора — каза Сиксто, след като се приближи и застана до Деклан.
— Братя — промълви Деклан.
— Така ги наричам и аз — призна Сиксто.
След няколко мига мълчание Сиксто продължи:
— Един ден ще разбереш какво си направил, капитане. На тези кораби има мъже, които с радост ще умрат за теб, защото ти дължат живота си, и всеки момент, от този до тогава, е подарен живот, който иначе нямаше да познават.
Деклан постоя мълчаливо, след което отрони:
— Направих само това, което помоли Богартис — да спася колкото мога повече.
— Нали това казах — отвърна Сиксто. — Един ден ще го разбереш.
— Двайсет и пет дни — каза Хава. — „Кралицата на бурите“ е най-бързият кораб, който някой е виждал, и с още няколко допълнителни ръце на борда мога да успея да стигна за двайсет и пет дни до Маркензас, стига вятърът да е попътен. Ако е срещу нас, трийсет, може би четирийсет. Около седмица за ремонт, да поговоря с барона и Балвен, да разбера каква е следващата стъпка и след това да се върна.
— Значи три, може би четири месеца — каза Хату.
Усети, че се чувства раздвоен. Не беше осъзнавал колко много му беше липсвала Хава, докато тя не се появи, толкова увлечен беше в проучванията си. Завръщането на Натан и откритието, че би могъл да прави неща, непознати за Натан, още повече подсили жаждата му да продължи да изследва силите си. Но думите на Хава, че отново ще го напусне, го притесниха много повече, отколкото би очаквал.
— Имаме ограничена възможност — каза тя. — Не знаем колко дълго ще продължи това.
— Разбирам — отвърна Хату. Седна на леглото, докато тя се облече, готова за поредния ден на наглеждане на ремонта на корабите ѝ за следващите плавания.
— Впечатлена съм колко много работа е свършена тук — каза тя някак предпазливо. — Библиотеката изглежда възхитително, а възстановяването на външните сгради е… удивително.
