— Какво пък означава това? — попита тя и седна до него. — Били сме разделени и преди, но този път поне не съм притеснена дали си жив. — Прегърна го. — Когато Катариан, Денби и Сабела те взеха, нямах представа дали си мъртъв или на робски кораб.
Той нежно я погали по лицето.
— Търсих те и те намерих.
Тя го целуна.
Той я прегърна и я притисна към себе си.
— Лесно ми е да забравя всичко, през което си преминала, защото аз просто си бях тук, при книгите. Мислех си, че ще си с барона, където ще си в безопасност. — Усмихна се. — Нямах представа, че ще си толкова глупава да тръгнеш при мен в разгара на нашествие!
— Всичко мина както трябва — каза тя. — Никой от нас не може да промени миналото.
— Безпокоя се за бъдещето — каза Хату. — Никой от нас не е длъжен да си тръгва оттук, освен ако не го искаме.
— Чувствам се задължена — каза Хава. — Теб те отведоха преди да си видял най-лошото. Само Моли Боуман и Деклан Ковача оцеляха от приятелите ни.
— Като спомена за Моли, няма я от доста време — каза Хату.
— На някои от тези острови има много дивеч, а трябва да храним много гърла — отвърна Хава. — Освен това мисля, че тя най-после си е намерила любовник.
— Най-после? — Той я изгледа ококорено. — Искаш да кажеш…?
— Тя просто нямаше време за това, докато се грижеше за баща си — отвърна Хава.
— Кой е?
— Един едър плещест тип. Напомня ми малко за баща ѝ и също е ловец. Хареса я още щом я видя и най-накрая я покори, предполагам. Казва се Люк.
— Е, честито на Моли — каза Хату. — Чудя се как ли е Деклан? — Почувства се малко неловко като го каза, след като знаеше каквото знаеше.
— Може би ще разбера, като стигна в Маркензас — отвърна Хава. После го погледна загрижено. — Но
Той се опита да го обърне на шега.
— Винаги съм си притеснен.
— Не, това е нещо друго. Какво?
Той въздъхна.
— Едно от нещата, които научих от Натан, е как да проследя онези нишки на сила, за които ти говорих, и явно в края на една от тях има нещо, което е опасност.
— В какъв смисъл?
— Не съм сигурен. Надявах се, че Натан би могъл да ми помогне да открия какво е, но той непрекъснато ме отклонява от темата, за да се съсредоточа върху други способности, които според него имам… — Видя, че изражението ѝ се промени, и каза: — Какво?
— Говориш за тези способности… — Тя като че ли малко се натъжи. — Просто наистина не разбирам нищо от това. Ти си бил по море, знаеш какво е да си моряк, тъй че когато ти казвам какво правя, разбираш. Но когато ти ми разказваш какво правите с Бодай и онзи Натан… — На лицето ѝ се четеше униние. — Никога няма да разбера.
Хату дълго помълча, гледаше я в очите, след това каза тихо:
— Мога да ти покажа.
— Какво да ми покажеш? — попита тя почти шепнешком.
— Това, което виждам, което… правя.
След кратко мълчание тя отвърна:
— Добре.
— Затвори очи — каза той и я прегърна. — Отпусни се и знай, че няма да се случи нищо лошо.
Тя се поколеба за миг, после затвори очи и главата ѝ се отпусна на рамото на Хату.
Изведнъж стана все едно двамата бяха в пустота, носеха се през нея, без да виждат нищо наоколо, виждаха се само един друг; след това телата им сякаш завибрираха с едва доловимо жужене и в краката им се появиха яркоцветни искрящи нишки, наподобяващи огромен тъкачен стан.
— Какво е това? — промълви Хава.
— Някои от линиите енергия, изпъващи се между положителни и отрицателни стихии.
— Стихии?
— Малки… точици от… нещо. Не знам какво. Но напрежението между тях, положително и отрицателно, създава тези линии. Това е мъничка част от тъканта на всичко, малък къс от оголената вселена.
— Защо има толкова много цветове?
— Мисля, че така умът ми започва да вижда разликите между силите — на животните, на растенията, на камъните.
— Камъните имат енергия?
— Всичко има енергия, Хава. Всичко. И един ден ще науча какво означава всичко това.
Остави някои от нишките да отпаднат и поднесе други във възприятието ѝ, и ѝ позволи да усети онова, което той усещаше в този момент — че по някакъв начин в цялата вселена има хармония, но че тя просто е прекалено огромна, за да може да я обхване и най-съвършеният ум.
— Сега нека ти покажа нещо, което открих наскоро.
За миг сякаш се понесоха в нощното небе. Под тях бе покривът на жилището им, недалече от купола на библиотеката.
— Как…? — промълви Хава.
— Това е илюзия — каза Хату. — Мога да го правя, но не мога да обясня как го правя. Някои линии енергия са свързани с неща, които… не мога да контролирам, но мога да се възползвам от тях, особено когато са близо до където сме наистина, което е тук долу, на леглото.
— Но се усеща толкова истинско! — Тонът ѝ издаде, че явно е по-възбудена, отколкото от гледката на нишките енергия.
— Погледни нагоре!
Тя го направи и мигновено двамата сякаш полетяха нагоре със замайваща бързина.
— О! — възкликна Хава.
— Не забравяй, това не е реално. — Замълча, после добави: — По-скоро е реално, но ние все още седим на леглото. Просто умовете ни са свободни да полетят нагоре така. Сега виж.
