Деклан погледна нагоре към моряка на вахта. След това слезе от кърмовата палуба, мина през главната и се качи на носовата, откъдето можеше да види три стоящи на котва кораба.
По-рано същия ден ескадрата му беше заобиколила най-западния нос на Южна Тембрия и сега плаваше на изток покрай брега, търсеха място, където да напълнят буретата с вода. Щяха също така да закупят провизии, стига да намереха някакви. Деклан беше преценил, че могат да стигнат до Маркензас с това, с което разполагаха, но щеше да е хубаво да добавят и прясна храна.
— Някакъв сигнал? — викна той на наблюдателя.
— На носа развяват флаг за преговори! — последва отговорът.
Деклан се обърна към капитана на кораба. Въпреки че повечето от първоначалните екипажи бяха избити от нападателите, имаше достатъчно оцелели моряци и наемници с опит, тъй че Деклан бе успял да екипира и петте кораба. Извика:
— Подходи им странично!
Капитанът подвикна в отговор:
— Ние сме пет, те са три, и имаме достатъчно мечове, тъй че едва ли се канят да ни вземат на абордаж. Мога да закотвя до тях.
Започна да реве заповеди и платната бяха прибрани, а другите кораби зад тях подкараха откъм левия борд и бавно ги подминаха.
Щом корабът се оказа безопасно близо, капитанът заповяда да спрат.
— Да преговаряме ли искате? — извика Деклан.
Откъм най-близкия кораб последва отговорът:
— Накъде плавате?
— Към Маркензас, да се присъединим към флотата на барона. Вие накъде?
— Може ли да дойда на борда?
— Ела! — викна в отговор Деклан.
От другия кораб спуснаха лодка и докато тя се долепи до борда на „Нов късмет“, вече бяха спуснали въжена стълба. Един младеж се покатери по нея и прескочи през парапета. Беше облечен в проста бяла риза и сини панталони, краката му бяха боси.
— Ти ли си капитанът? — попита Деклан.
— Да — каза младежът. — Казвам се Кеан. Бях първият помощник, но капитана го убиха, когато някакви пирати ни удариха от засада.
— Аз съм Деклан и мъжът там горе е капитанът, но аз командвам тази ескадра.
— Значи, плавате за Маркензас?
— Да, имаме заповед от барона.
— Бяхме заклещени между пиратите и флотата от Зиндарос. — Кеан махна към другите два кораба. — Ние сме търговски, но нямаме пристан. Спряхме тук за храна и вода и няма къде да отидем. — Изглеждаше много притеснен и погледна Деклан, сякаш очакваше отговор.
— Какъв товар карате?
— Не знам, но трябва да си струва да се защитава, след като собственикът качи допълнителна охрана на борда.
— На всичките три кораба?
— Не, само на този. Другите два са на други собственици и нямам представа какъв товар превозват. Просто се опитваме да се опазим и сме твърде заети с това, за да мислим какво караме.
Сиксто — беше застанал до Деклан — го сръга.
— Да ги вземем с нас? Какво може да ни навреди това?
Деклан се обърна към Кеан.
— Има ли вода там? — Посочи към пристанището.
— Да — отвърна Кеан.
Деклан каза на Сиксто:
— Закарай буретата за вода на брега и виж каква храна можеш да купиш.
А Сиксто се обърна към Кеан и каза:
— Взимам лодката ти. Ще се върна скоро.
Не беше молба. Сиксто викна на няколко моряци да донесат празните бурета за вода до перилото и на други да вържат клуп, за да ги смъкнат на лодката на Кеан.
Кеан кимна, после каза:
— Имам товар, а нямам къде да го стоваря.
— Ще направите добре, ако дойдете с нас. Каквото и да имате, смея да кажа, че баронът ще го купи.
Кеан сви рамене в знак, че приема. Лицето му издаваше и облекчение, и любопитство за товара, тъй като екипажът щеше да си раздели каквото му платяха за него.
След по-малко от час Сиксто се върна и качиха прясната вода на борда. Кеан се върна на кораба си. Увери Деклан, че и трите кораба ще се присъединят към флотилията му и ще ги последват до Маркензас. Какъвто и товар да превозваха беше несъществено, защото Деклан знаеше, че на барона му трябват кораби за планираното нашествие.
Беше хубав ден, с ясно синьо небе, лек ветрец, не прекалено горещ или влажен — от онези дни, които го караха да иска да зареже всякакви конфликти и борби. Щеше да е чудесно просто да намери някое тихо място, където да живее с риболов и лов, да гледа залези от някой бряг — живот без грижи.
Отхвърли тази мечта и вниманието му се върна към непосредствените неща.
Отново огледа брега, попивайки с очи корабите на котва и останалите от собствената си флотилия, които изчакваха.
Лекият бриз галеше лицето му и слънцето топлеше гърба и раменете му, докато попиваше този миг в паметта си. Знаеше, че ще има малко такива мигове в бъдеще, тъй че трябваше да се наслади на този сега.
Хава влезе в стаята. Хату седеше на леглото, явно умислен.
— Тук си бил, значи — каза тя. — Мислех, че ще те намеря в библиотеката, след като не те видях в кухнята.
— Не съм гладен. — Той вдигна глава и я погледна. — Как вървят приготовленията?
— Утре ще сме готови за плаване, тъй че тръгвам вдругиден.
Той помълча, после каза:
— Чудя се дали не свикваме твърде много с това, че сме разделени.
