Хава отново погледна нагоре и Хату усети възхитата ѝ. Сама в морето, нощем, звездите бяха покров от светлини, а на север, ако отплаваше достатъчно далече, в небето танцуваха светлини. Но нищо, което бе виждала преди, не можеше да се сравни с това. Хиляди пъти повече звезди, отколкото изобщо бе виждала, блестяха по небесния покров и разпръснати между тях се виждаха искрящи облаци светъл газ, от медно и синьо, някои пулсираха със собствена светлина.
— Прекрасно е — възкликна тя.
Внезапно се озоваха отново на леглото и за миг тя го притисна към себе си. След това се отдръпна и каза:
— Благодаря. Може би никога няма истински да разбера това, което правиш, но виждам… красотата му.
— Вече разбираш защо искам да узная повече.
Тя се усмихна.
— Ти
Засмяха се. Заедно.
— Още един ден — каза той с нотка на съжаление.
— Още ли не си гладен? — попита закачливо Хава и започна да разкопчава ризата си.
Той се засмя и скочи да заключи вратата.
— Платна напред! — извика наблюдателят и Деклан остави капитана и забърза към носа. Бяха плавали покрай северния бряг на полуостров Маркензас и бяха забелязали много повече активност, отколкото при заминаването им преди месеци. Поне десетина кораба стояха на котва до брега, когато наближиха пристанището Торанда.
Деклан не видя някакъв признак за конфликт, но въпреки това неочаквано го жегна усещане за тревога. Осъзна, че до голяма степен начинът, по който вече възприема нещата, е утайка на сякаш безкраен конфликт и че усещането му за света преди да изгуби Гвен е заглъхващ спомен.
Нещо синьо изпърха в далечината и привлече погледа му, а щом се приближиха към града, видя новоиздигната кула, на върха на която се вееше знаме.
Сиксто пристъпи и застана до него.
— Баронът е бил доста зает.
— Явно — съгласи се Деклан. — Изглежда, че Маркензас си има знаме.
— Мислех, че само кралствата развяват знамена — каза Сиксто.
Деклан се засмя тъжно.
— Останаха ли кралства?
— Поне едно, както изглежда.
Развяха бял флаг за преговори и Деклан прати Сиксто да каже са капитана, че трябва да спрат. Щом пуснаха котва, Сиксто се върна и Деклан му нареди:
— Всички да останат на дрейф, докато не разберем какво става.
Когато другите кораби се струпаха зад тях, един от моряците надвисна над задното перило на „Нов късмет“ и зарева указанията, които бяха предадени назад по веригата.
Докато последният кораб забавяше, една лодка загреба от кулата към тях. Тъй като нямаше въжена стълба, пратеникът трябваше да се покатери по спуснатото въже, но той го направи без усилие.
— Кой командва? — попита той, щом стъпи на палубата. Беше млад мъж, облечен в прости работни дрехи. Прахта по тях издаваше, че има още доста време, докато кулата бъде довършена.
— Аз — отговори Деклан.
Като видя, че на палубата излязоха още няколко бойци, пратеникът каза:
— Богартис ли се казваш?
— Той е мъртъв. Аз съм капитанът сега — отвърна Деклан.
— Деклан ли се казваш?
— Да.
На лицето на младежа се изписа облекчение.
— Радвам се да чуя това. Това е може би десетият кораб, до който трябваше да греба, за да те търся.
— Защо?
— Не трябва да спирате тук. При Северния нос се строи ново пристанище и кралят те иска там.
— Кралят? Баронът крал ли е вече? — попита Сиксто.
— От десет дни. Прокламацията излезе и барон Баванджайн се е заклел като негов васал и сега управлява Порт Колос. Някои от благородниците от Илкомен също станаха негови васали. Много неща се промениха след набега.
— Нещо друго?
— Не, просто трябва да идете на Северния нос колкото се може по-скоро.
— Добре. Разбрах.
Пратеникът постоя за миг неловко, после отдаде непохватно чест и се смъкна по въжето на чакащата долу лодка.
— Е, значи вече служим на крал — каза Сиксто.
— Освен титла и много повече земя за управляване не очаквам нещо друго да се е променило особено. Като стигнем, ще устроим новите хора, а след това ще се върна към онова, което правя най-добре: коването на мечове.
— Ако правиш мечове по-добре, отколкото се биеш, приятелю, трябва да са изключителни оръжия.
— Ще са — промълви Деклан.
Умът му се върна отново към това, че нужният за мечовете скъпоценен пясък бе купен със скъпоценна кръв.
Когато утринното слънце се издигна над хълмовете на изток, Деклан видя сигналиста, размахващ енергично флаг от върха на кулата. От жестовете му заключи, че му нареждат да спре корабите си в това широко ново пристанище. Махна му в отговор и забърза към капитана.
— Явно трябва да спрем тук.
Северния нос се виждаше в далечината. Строителството беше в разгара си. Както изглеждаше, работниците щяха да удвоят големината на пристанището. Кулата на Северния нос беше наблюдателницата за строящото се укрепление с изглед към пристанището. В далечината можеше да се видят нови постройки и Деклан си представи как след години това ще е най-близкото голямо пристанище за Маркенет. Един ден Северния нос щеше да е град.
Ако това ново кралство оцелееше.
