Капитанът нареди заповедите да бъдат предадени на другите кораби. Някакъв мъж им махаше от наскоро издигнатия кей от другата страна на пристанището и Сиксто каза:
— Изглежда, някой те иска там.
— Ти имаш по-остро зрение от всеки, освен Себастиян. Можеш ли да ми кажеш кой е?
— Не съм сигурен, но мисля, че може да е мъжът, който винаги е с барона.
Деклан се засмя.
— Имаш предвид Балвен, брат му?
— Той ще да е.
— Спуснете лодка — каза Деклан.
Скоро след това вече подхождаше към кея, докато корабите във флотилията му пускаха котва и се подготвяха да свалят хората на брега и да разтоварят.
Чакащият мъж наистина се оказа Балвен.
— Получихме вест по бърз гълъб, че си в Торанда, тъй че тръгнах при първа възможност — каза той. — Съобщенията гласяха, че сега ти си капитанът.
— Богартис е мъртъв, да — потвърди Деклан.
— Взе ли за каквото беше пратен?
— Да, достатъчно за хиляда или повече меча, ако имаме достатъчно желязо.
— Рудното трасе вече е чисто, тъй че имаме миньори горе и ще пратим още, ако потрябва. — Балвен посочи корабите. — Всички тези са с теб, така ли?
— Брат ти каза да докараме възможно повече хора, тъй че го направихме — отвърна Деклан. — Осем кораба и хиляда души.
— Впечатлен съм — каза Балвен. — Не съм сигурен къде ще сложим хиляда души обаче, тъй че ако могат да продължат на марш до града, това вероятно ще е най-доброто решение. Там имаме нови казарми и тренираме стотици, откакто заминахте.
— Ще ида да им кажа да започнат разтоварването — каза Сиксто, кимна небрежно на Балвен, обърна се и затича по пристанищния бряг.
— Съжалявам за Богартис — каза Балвен. — Не го познавах, но дори кастеланите говореха добри неща за него.
— Беше добър човек — каза само Деклан.
Един войник дръпна юздите на коня си пред тях и връчи на Балвен малък свитък.
— Съобщение, сър.
Балвен взе съобщението и го разгъна, а пратеникът обърна и препусна отново.
— Имаме вест, че „Кралицата на бурите“ е на половин ден зад вас.
— Кралицата на бурите?
— Приятелка от Хълма на Беран. Хава.
— Тя и мъжът ѝ купиха хана на жена ми — каза Деклан. — Да, приятелка е.
— Ела — каза Балвен. — Тук има един хан, не много повече от плевник, но храната е по-добра от това, което можем да вземем от войнишката трапезария. Ще пратя съобщение на твоя човек…
— Сиксто — каза Деклан.
— Да, Сиксто. Да надзирава хората ви, докато стигнат до града. Надявам се, че имат провизии, защото нямаме излишъци.
— Нямаме много, но ще стигнат за още няколко дни.
— Хайде, корабът на Хава би трябвало да пристигне до обед, а имам карета, която ще ни закара до града. Преди това обаче много бих искал да обсъдя нещо само с теб.
Деклан избута настрана празното блюдо. Беше открил, че е много по-гладен, отколкото си беше мислил. Храната беше скромна, но плодовете бяха пресни, хлябът — опечен тази сутрин и още топъл, а сиренето току-що бе донесено от една планинска мандра, оцеляла от нападението. Беше си взел вода вместо ейл, за да запази ума си бистър.
Беше чул невероятната история, разказана от Балвен, и беше слушал мълчаливо, докато се хранеше. Балвен беше спрял да говори преди няколко минути, впил питащ поглед в Деклан, но без да казва нищо.
Най-сетне Деклан промълви:
— Ние сме братя?
— Разбрах го още първия ден, когато се срещнахме, когато дойде при Дейлон да изпълниш обещанието на Едвалт. Тогава казах на Дейлон, а и много пъти след това, че приличаш повече на баща ни, отколкото който и да е от нас двамата. Нещо повече, имаш неговото държане, твърдостта му, решимостта да довършиш нещата, които си започнал, също като Дейлон.
Яденето бе започнало с това, че Деклан разказа на Балвен за изпитанията си и как накрая беше взел пясъка, нужен за изковаване на оръжия, и Балвен го похвали. След това му каза какво е открил за истината за раждането му и как се е оказал под опеката на Едвалт, и за лъжливата версия, съчинена, за да се скрие истината.
Сега Деклан си пое дълбоко дъх и каза:
— Е, хубаво е да го знам, но Дейлон сега е крал, а ти може би си незаконен като мен…
— Не, нещата не са толкова прости — каза Балвен. Стана и го подкани:
— Ела да се поразходим.
Излязоха от ханчето и тръгнаха по пътя, който щеше да ги отведе до Маркенет.
— На колко години си, Деклан?
— Според това, което ми каза Едвалт, може би двайсет и три, двайсет и четири. Не съм сигурен.
— Всъщност двайсет и шест според мен — отвърна Балвен. Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва.
Деклан кимна замислено.
— Татко беше умрял от почти цяла година, когато бяхме привлечени към Измяната. Това беше през първите няколко месеца от живота на Хату, а дори не знам дали Хава е била родена тогава. Тъй че, разбираш ли напълно, когато казвам, че беше отдавна?
— Цял живот — отвърна сухо Деклан. — Поне за мен.
