— Под квели наскости имаме по-обикновените бойци, онези, които наричаме сикари, което основно означава „мъжът нож“, някой, който носи съобщения, изпълнява конкретни задачи за господари и често е лицето, което ръководи бандите. Те самите са отлични бойци, но не са тренирани войници, способни да действат като група. Това, което има Коалтачин и което липсва на лордовете на Прайдове, е престъпна организация, която ръководи много от престъпната дейност на Близначните континенти и повечето от околните острови, която се опитва да наложи контрол над другата половина.
— Защо е важно това? — попита Балвен.
— Защото означава — отвърна Хава, — че лордовете на Прайдове нямат хиляди очи и уши във всеки град, градче и село. Ханове и бардаци, пътуващи търговци — всички те са потенциални източници на сведения. Това, което прави Коалтачин толкова могъщ, толкова ефективен, е, че ако един главатар на банда или шеф на екип види нещо, което смята, че би могло да се окаже от интерес за господарите, тази информация се изпраща чрез мрежа от куриери и пратеници колкото е възможно по-бързо. Азантите са се превърнали в пазачи или полиция и зависят от информатори сред самите хора, които плашат.
— Тъй че част от информацията би могла да се окаже безполезна — отбеляза Деклан. — Защото хората им казват това, което мислят, че те искат да чуят.
Хава кимна.
— Такова е предположението ми. А предвид постоянните битки в една или друга част на континента се процежда само достатъчно точна информация, за да си мислят, че това, което правят, е ефикасно.
— Как ще помогне това на нас? — попита Деклан.
— Защото когато нападнем — каза крал Дейлон, — повечето от най-верните азанти ще са извън град Акена, а твърде много от не толкова верните ще се бият на наша страна.
Хава се усмихна.
— Започвам революция.
Деклан я зяпна. Помълча за миг, докато осъзнае чутото. После се усмихна.
Хату лежеше на гръб, вперил поглед в нощните звезди.
Бодай се изкачи на хълмчето и каза:
— Още ли се опитваш да видиш звездите по-отблизо?
— Трябва да има начин да се проследят линиите на сила — отвърна Хату.
— Мислех, че каза, че трябва да има някакъв вид връзка, като връзката ти към Хава и Деклан, или към място, което познаваш добре.
— Това го каза Натан. — Хату стана и поизтупа дрехите си. — Някой ден…
— Тогава ми кажи каквото откриеш. Аз също съм заинтригуван.
— Лягаш си вече, така ли? — попита Хату.
— Да. Колкото и да са интересни откритията, които направихме в библиотеката, и великолепната организация, която въведе Сабела, старите ми очи се нуждаят от малко почивка.
Заслизаха към библиотеката и стигнаха до пътеката, минаваща по обиколката, с покрив, изпънат над редица колони.
— Почивката ще трябва да почака — чу се глас.
Натан пристъпи иззад една колона и продължи:
— Има нещо, което трябва да направим сега.
— Използването на думата „сега“ предполага, че това няма нищо общо със случайно проучване, нали? — попита уморено Бодай.
— Да, няма — каза Натан, пристъпи към тях и застана пред Хату. — Трябваш ми да направиш нещо опасно.
— Какво? — попита Хату.
— Да се върнеш при ямата.
— Каква яма? А! Ямата в Раната на Гарн!
— Да — потвърди Натан.
— Мислех, че каза да не гледам в нея.
— Да, казах — отвърна Натан.
— Какво се е променило? — попита Хату.
— Елате вътре и ще обясня — каза Натан и ги поведе към входа на библиотеката.
Повечето свещи в стенните свещници и всички светилници бяха угасени, тъй че Хату използва способността си да сътвори пламък на пръста си и запали две свещи.
— Можеш ли отново да пренесеш далечния си взор до онази яма? — попита Натан.
— Мисля, че да — отвърна Хату и понечи да седне.
— Не сядай. Трябва да видя каквото ти виждаш.
Бодай обаче седна.
— Наистина ли ти трябвам?
Натан помълча малко, след което каза:
— Ако стане нещо и ти се стори, че сякаш не съм на себе си, или ме удари със стол колкото може по-силно, или бягай.
Бодай се опули.
Хату сложи ръцете си на раменете на Натан, усети неговите ръце върху своите рамене и затвори очи. Пороят от светлини премина за миг, докато Хату пренебрегваше нишките енергия, извиращи нагоре и около тях, и изведнъж наоколо вече нямаше нищо, освен мрак.
— Ти ли правиш това? — попита Натан.
— Кой друг? — отвърна Хату.
— Просто исках да се уверя — каза Натан. — Ти обикновено обичаш да проучваш цветните нишки.
— Това изглеждаше спешно.
— Така е — отвърна Натан.
Изведнъж тъмнината се смени с вихрушка от светлина и цветове, която започна да се очертава в мястото, където Хату бе предизвикал каменното свличане в Раната.
— Това е най-яркият ми спомен за това място — каза Хату.
— Разбираемо — отвърна Натан.
— Този път би трябвало да стигна по-бързо до последната ни точка.
Още щом го каза, целият околен пейзаж забърза от двете страни все едно летяха надолу в Раната към стената с черепите и костите.
— Това е наистина впечатляващо — каза Натан.
— Играех си с тази способност, докато ти предприемаше „Дългите си разходки“ — каза Хату. — Опитвах се да погледна по-отблизо звездите, но това не се получава засега.
