— Дай му време — каза Натан. — Каквото и да се случи, никой от хората, на които се натъкнем, няма да разбере какво правим. Доближи се колкото може повече до ръба на онази яма, но без да поглеждаш в нея.
Хату не отвърна нищо, а започна да скъсява пътя си към центъра на селото и ръба на ямата. Този път обърна повече внимание на живеещите тук хора и осъзна, че в тях има нещо дълбоко сбъркано. В пътуванията си беше чувал истории за човекоядци на островите източно от Близначните континенти, повечето от които бяха силно преувеличени от словоохотливи моряци срещу пиене.
С тези хора нямаше нужда от преувеличаване. За Хату те като че ли бяха изгубили повечето от човешката си същност. Живееха в мръсотия, с подивели псета и гадини, въдещи се по купчините смет. В това голямо селище като че ли нямаше никаква организация, никаква централна обществена постройка, никакво явно място за ритуали. Освен около ямата, където се полагаха някакви грижи да не бъде затрупана с боклук. Беше оформена като полумесец, с плоската стена плътно до ниска равна скална стена все едно че някакъв хълм беше разсечен на две от гигантски меч. Имаше парапет, минаващ от едната каменна стена до другата на отсрещната страна, а в центъра бе изградена платформа, надвиснала над ямата.
Сега на тази платформа стоеше дете, покрито с мръсотия, и го държеше жена, за която Хату предположи, че е майка му. След миг майката вдигна детето високо и Хату изпита порив по някакъв начин да се намеси в това, което знаеше, че предстои, но гласът на Натан прокънтя в главата му:
— Недей!
Усетил как ужасът се надига в него, горчив като жлъч, Хату видя как майката запокити детето в ямата и след това се обърна и си тръгна. Детето дори не изплака, докато падаше в ямата.
— Как е възможно това?
— Онова, което е в ямата, е извратило тези хора до нещо почти нечовешко. Принасят жертви на своя „бог“, без да имат никаква представа срещу какво се изправят — каза Натан. — Сега бавно придвижи възприятието си до ръба и погледни какво можеш да различиш в ямата.
Хату бавно измести гледната си точка към ямата, след това я наклони под ъгъл надолу. Беше тъмно и само със силата на волята си той промени възприятието си, за да може да види в мрака.
Мъртвото дете се взря в него с безжизнени очи. Беше момиченце. Кръвта му течеше по камъните и се разливаше около… гигантско черно същество.
Поне Хату предположи, че е същество, тъй като не приличаше на нито едно живо създание, което бе виждал или си беше представял. Противоречеше на всичко въобразимо. Нямаше никакви явни линии на сила, свързани с него. Все едно съществуваше напук на енергиите, създавани от стихиите, вместо да е част от тях.
И изглеждаше безформено. Трябваше да има някаква форма — ръце, крака, глава — но той не можеше да ги различи. Можеше само да се помъчи да придаде смисъл на някаква пустота между линиите енергия и усети, че всъщност може би не вижда нищо и че онази безформена форма е просто собственият му ум, опитващ се да осмисли нещо непонятно.
Изведнъж Натан пусна раменете му и двамата отново се озоваха в библиотеката. Натан пристъпи към празния стол и се смъкна на него.
Бодай погледна пребледнялото му лице, след това погледна Хату, който беше видимо потресен, и попита Натан:
— Какво има?
— Нещо, което не мога да проумея — каза Натан. — Нещо, което по всякаква логика не би трябвало да съществува тук. Трябва да тръгвам.
— Поредната дълга разходка? — подхвърли Хату. Лицето му беше пребледняло и плувнало в пот, а във въпроса му отекна усещането за насилен хумор, за да прогони ужаса си.
— Нямам време — каза Натан. Беше оставил пътната си торба на пода и сега я вдигна. Порови в нея и каза: — Къде е това проклето нещо?…
Извади някакво кълбо, направено сякаш от злато.
— Какво е това? — попита Хату.
— Нещо, което не съм използвал в този живот — отвърна Натан. — Помълчете малко. — И затвори очи. — Май си спомням — каза сякаш на себе си и издърпа част от обшивката на кълбото.
Хату видя, че то е от свързани петоъгълници. Чу леко изщракване.
— Това би трябвало да ме върне тук — каза Натан, след което докосна друг петоъгълник и изчезна. Последва шум на нахлуващ въздух в празнотата, която бе създал.
— Мислех, че вече съм видял всичко — изпъшка Бодай.
Хатушали поклати глава.
— Едва ли.
— Сега чакаме ли?
— Мисля, че е по-добре да си лягаме — каза Хату. — Според мен, ако се върне скоро, ще разберем.
— Какво видяхте? Къде те отведе той?
— Не знам. И не разбирам нищо — отвърна Хату и стана. — И не мисля, че искам.
Бодай сложи ръка на рамото му и каза:
— Имам чувството, че си прав.
Деклан беше приключил с наставленията си на по-новите ковачи и тръгна да намери Едвалт. Едвалт се беше превърнал в нещо като водач на всички ковачи и леяри в Маркенет. За Деклан това не беше особена изненада, след като признаваше, че каквото и да твърдеше за способностите му, Едвалт все пак беше най-добрият ковач в Маркензас, може би най-добрият в целия Гарн.
