Части от леярната бяха заделени, за да може последната фаза с огледа на цвета на стоманата и решаването кога да се закали да върви безпроблемно. Едвалт тъкмо излизаше от един такъв отсек.
— Как се справят? — попита Деклан.
Едвалт се усмихна малко криво.
— Добре, мисля. Някои са по-добри от други. Пратих един момък в леярната да прави отливки.
Отливките бяха стоманени пръти, все още неоформени в остриета. На лицето на Деклан се изписа любопитство.
— Само един?
Едвалт се засмя.
— Само един. И се оказа, че съм намерил млад калфа, изкарал чиракуването само преди година, който може би ще е добър като теб някой ден.
— Някой ден — повтори Деклан със смях.
— Виж това — каза Едвалт и му подаде току-що изкован меч.
Деклан взе меча и го претегли на ръка, след което го вдигна и замахна с него няколко пъти, а после го метна в лявата си ръка и повтори движенията.
— Вече с двете, а? — каза Едвалт.
Деклан кимна, подхвърли меча във въздуха с лявата си ръка и го улови с дясната. После каза:
— Много добро оръжие. Само година от чиракуването?
Едвалт кимна.
— Може да се окаже по-добър и от двама ни — каза Деклан със смях. — Мислех да хапна малко. Нашата смяна почти свършва, а вече рядко ни остава време да сме заедно.
— Май ще е някой друг път — каза Едвалт, посочи зад Деклан и той се обърна и видя един паж, който бързаше към тях. — Съмнявам се, че кралят иска да види
— Може би утре тогава — каза Деклан.
— Може би — отвърна Едвалт.
Както беше предсказал, викаха Деклан при краля.
Деклан последва младежа и щом стигна до вратата на кабинета на Дейлон, спря и почука.
— Влез — каза кралят.
Дейлон седеше на обичайното си място зад голямото, но скромно бюро. Балвен бе застанал до рамото му в обичайната си поза. Деклан се поклони.
— Седни — каза кралят и Деклан седна. — Балвен ми каза, че е поразровил във… фамилната история.
Деклан помълча, после попита:
— Това въпрос ли е, ваше величество?
— Не — каза кралят. — Каквото и да е разкрил, ще го оставим настрана. Непосредствената ми грижа е тази предстояща война и да гарантирам, че ще си отмъстим. — Замълча за миг, изгледа Деклан в очите и добави: — Всички ние.
Деклан кимна.
— Единственото, което желая, е да ги накараме да си платят.
Двамата братя бяха загубили жените си, а Деклан знаеше, че кралят е загубил и децата си — загуба, каквато дори не можеше да си представи.
— Ще се върнем на фамилния въпрос след като съкрушим тези лордове на Прайдове.
Деклан отново не каза нищо, само кимна.
— Премислих различни непредвидени обстоятелства — каза кралят. — Твоят първи заместник, Сиксто.
— Да, ваше величество?
— Искам той да води силите ви. Искам ти да останеш тук и да правиш мечове и други оръжия, понеже може да ни се наложи да се оттеглим и да се защитаваме тук.
Деклан поседя неподвижно, впил очи в краля. След дълго мълчание отвърна:
— Не.
Дейлон присви очи и се намръщи.
— Не?
— Не, ваше величество.
Балвен пристъпи напред и застана между двамата.
— Казваш „не“ на своя крал? — повиши глас Дейлон.
Деклан отвърна:
— Приех да ви служа, милорд, но съм положил клетва. Освен ако не възнамерявате да сложите край на всички традиции, към които се придържаме, освен ако не дезертирам в битка, без договор съм свободен да напусна службата при вас по всяко време. — Наведе се напред в стола си. — Това е кодексът на наемника. Ще ви служа, за да убием онези, които ни отнеха семейството ми, и вашето, или ще си взема корабите и сам ще стигна до тях и ще ги довърша!
Говореше спокойно, но гневът в думите му беше едва сдържан.
— Мога да те хвърля в тъмницата за това! — изрева Дейлон и скочи на крака.
Балвен вдигна предупредително ръка към брат си.
— Не, не така.
Деклан също стана.
— Имам хиляда души на лагер на по-малко от миля от този замък.
— Ще вдигнеш оръжие срещу мен? — викна Дейлон и Балвен отново вдигна ръце в успокояващ жест и се опита да накара брат си да седне.
— Не — каза Деклан. — Нямам никаква причина да вдигам оръжие срещу вас. Моите хора остават където са и ще заповядам на Сиксто да ги подготви за напускане на Маркензас. — Вдиша дълбоко и Балвен и кралят видяха, че му струва огромно усилие да се сдържи да не вика. През стиснати зъби Деклан продължи: — Ще платя на хората си с това, което е останало от плячката ни, и те ще са свободни да служат на когото пожелаят, но, повтарям, не съм дал клетва, нито хората ми, а те следват мен, крал Дейлон Дюмарш на Маркензас, не вас. — Деклан сниши глас. — Без тях вие не разполагате с достатъчно сила да действате във времето, което ви остава.
Двамата братя се гледаха в очите. Дейлон беше стиснал юмруци.
Деклан заяви:
— Ще убия всички, които ми отнеха жена ми и приятелите ми, или ще загина, но никой от тази страна на смъртта няма да ме спре.
И без да дочака да го освободят, стана и излезе от кабинета, без съвсем да затръшне вратата.
Крал Дейлон грабна едно перо от мастилницата и го запокити в стената. После влезе в покоите си.
Балвен остана сам. Затвори очи и си пое дъх, бавно и дълбоко. След това промърмори:
— Е, това можеше да се очаква.
Постоя още миг мълчаливо.
Не беше сигурен с кой брат да говори първо.
