Войникът беше донесъл и колчан дълги стрели. Колин взе една и каза:
— Хилда ще прати стрелата там, където да свърши добра работа.
— Нарекъл си лъка си Хилда? — попита Деклан.
— Всички момчета кес’туни се учат да ловуват още щом проходят. Когато тате реши, че си готов, ти връчва лък, направен като дар за мъжество. По традиция наричаш лъка си на мама.
Сложи стрелата на тетивата, а войникът, който беше донесъл лъка и колчана, уви с плат върха ѝ, след това изля върху него масло за лампи. Друг поднесе разпалената факла и запали с нея върха на стрелата. Щом той се разгоря, Колин го вдигна високо, изпъна тетивата и пусна.
Стрелата полетя във въздуха и дори от толкова далече Деклан чу виковете на стрелците горе над дворцовия комплекс.
Горящата стрела падна малко пред купчината отломки, но се хлъзна по камъните и се натика в нея. След секунди лумнаха пламъчета.
— Не беше добър изстрел — каза кисело Колин. Взе друга стрела и изчака, докато увият парцала и го запалят. Промени леко ъгъла и стреля отново. Този път дългата стрела падна точно в средата на купчината. — Още една и ще стане — каза Колин.
Първата стрела беше отскочила надясно, тъй че той заби третата отляво и след няколко секунди вече три големи пламъка започнаха да нарастват. Щом огънят се разгоря, Дейлон каза:
— Освен ако не излеят отгоре цяло езеро, тази порта скоро би трябвало да лумне.
Над пламъците започнаха да се вдигат валма дим и Деклан прецени, че предвиждането на Дейлон е на място, особено след като портата, вградена под първата тераса, нямаше защитите, които бе виждал в други замъци. Един замък би имал амбразури, през които стрелците да могат да стрелят и защитниците да изсипват пясък или вода, за да изгасят пламъците.
— Сега чакаме — каза Дейлон.
Хату чу смътното жужене и усети внезапното ощипване от протичаща енергия. Стана от леглото, облече се и забърза към библиотеката.
Руфио стоеше на мястото, от което бе изчезнал преди няколко дни, придружен от друг мъж — с прошарена черна коса, мустаци и козя брадичка.
Руфио не изглеждаше притеснен от пътуването, за разлика от предишния път, когато се бе появил в онзи чудат зелен мехур от енергия. Каза:
— Хатушали, това е Заакара.
Заакара изрече някаква дума на странен език, затвори очи и за миг Хату усети вълна от енергия, потекла около мъжа. След това отново отвори очи и каза:
— Поздрави.
Погледна Руфио и той кимна. Заакара протегна ръка и Хату я стисна.
— Трудно е да знаеш обичаите за поздрав — каза новодошлият. — На някои места стисканото на ръката на човек е обида, докато на други е жест на ухажване.
Хату погледна Руфио и попита:
— Какво ще правим?
— Трябва отново да надникнем в онази яма и… хайде да седнем.
След като тримата седнаха, Руфио продължи:
— Онова нещо в ямата е Господар на ужаса, замръзнал в един миг, заклещен в малък отрязък във времето. Освен мен има само четирима души, притежаващи някакъв опит с такъв феномен.
— И ти си един от тях? — попита Хату Заакара.
— Не точно — отвърна той. — Баща ми е твърде стар, за да дойде, иначе щеше да говориш с него, но ме е учил през целия ми живот.
— На какво? — попита Хату. — Учил те е на какво?
Отговори Руфио:
— Заакара е това, което наричат чародей сред неговия народ, какъвто е и баща му. Те са експерти в специфичен вид магия.
— Демони — вметна Заакара. — Аз съм един от малцината в моя свят, които имат познания за демони. Мога да ги призовавам, да ги контролирам — понякога — и да ги прогонвам. — Сви рамене.
„Моят свят.“ Хату беше подозирал, че Натан и Руфио не са от света на Гарн, но това така и не беше потвърдено, а когато беше поставял въпрос, свързан с произхода им, Натан беше отклонявал разговора и бе избягвал да отговори.
— Значи, онзи Господар на ужаса е демон? — попита Хату.
— Не — отвърна Руфио.
— Объркан съм — каза Хату. — Ако Господарят на ужаса не е демон… А къде е Натан?
— Съветва се с някои други хора по същия този проблем — каза Заакара. — Включително баща ми.
— Защото баща ми се е изправял срещу Ужаса, както и Руфио — продължи Заакара. — Но онова, което един чародей знае повече от почти всеки практикуващ някаква форма на магия, е как да обвърже могъщи същества.
— Господарят на ужаса, срещу когото се изправих аз — каза Руфио, — беше върховната проява на Пустошта и за да бъде тя затворена, бе нужен воин с превъзходна мощ, който да хвърли отгоре ѝ цяла планина.
Хату беше онемял.
— Това ли е в ямата?
— Не — каза Руфио. — Онова беше на друг свят. Това, което откри ти, не би трябвало да съществува, не и тук или където и да било другаде. Тъй че трябва да проучим повече и да открием какво всъщност е то и защо е тук.
— Кога?
— Трябва да си починем — каза Руфио и погледна Заакара. — Не сме младоци като теб. Колко е часът, впрочем?
— Посред нощ е — каза Хату.
— А, значи затова са свещите.
— Значи почваме сутринта — каза Хату. — Сега елате да ви заведа до стаята, която използвахте преди с Натан.
Заведе ги, а после се върна в жилището си и полежа буден, взрян в тавана. Тревожните му мисли се отнесоха към Хава със съжалението, че тя не е тук.
