— Неизбежно беше — отвърна Колин с усмивка, а после се обърна и викна: — Вие — натам! — Посочи най-отдалечената врата и затича да упъти влизащите отделения.
— Неизбежно, разбира се — промърмори Деклан.
Сиксто дотича и му докладва:
— Всички наши мъже са под навеса.
— Дръж ги готови, но им кажи, че пускаме Колин с неговите трошачи на врати да ни отворят пътя. — Посочи нагоре. — Доколкото знаем, можем да очакваме каквото им е останало на лордовете на Прайдове да ни чака там горе.
Сиксто кимна и забърза да предаде заповедта.
Деклан погледна изстиналото вече изгоряло дърво, пръснато по пода, и се зачуди що за магия е приложена тук.
Хату отвори очи. Чувстваше се странно оживен. Използването на силата му да владее огъня се бе оказало наистина ободряващо. Беше го направил за втори път и само сега го бе направил съзнателно. Първия път неволно едва не бе изгорил цял кораб до ватерлинията.
Все още беше нощ и до разсъмване оставаха часове. Знаеше, че няма да може да заспи, тъй че стана от леглото, обу си сандалите и се върна в библиотеката.
Там завари Натан. Седеше и като че ли го чакаше.
— Върна се!
— Това беше глупаво — каза Натан. — Глупаво и опасно също.
— Кое?
— Намесата в онази битка.
— Направих го и преди, когато помогнах на Деклан с онова срутване на камъни.
Натан му посочи стол и Хатушали седна.
Натан заговори строго:
— Онова беше преди да знаем, че в онази яма има дремещ Господар на ужаса! — Пое си дъх. — Ако изобщо ми беше хрумнало тогава, че би могъл да направиш това, щях да ти забраня дори да се опитваш да помогнеш на Деклан.
— Щеше да оставиш той и хората му да бъдат убити от онези… — Замълча, защото не можеше повече да мисли за обитателите на онова село като за хора. — Онези същества?
— Вместо да рискуваме да привлечеш внимание към себе си? Абсолютно. — Натан се наведе напред, опрял лакти на масата. — След като вече знаем какво има там вътре, това изобщо не подлежи на спор. — Като че ли малко се успокои. — А и все още не сме съвсем сигурни какво да мислим за теб.
— Какво значи това?
— Руфио и Заакара ще помогнат да се изясни това. Моето време тук е почти към края си.
— Защо?
Натан сви рамене.
— Не знам. Просто чувствам, че краят идва. Минавал съм през това преди.
— Но ти ми показа толкова много… толкова много удивителни неща!
Натан се усмихна.
— Аз бях просто водач. Онези двамата… те вече са твои учители и могат да ти покажат фокуси, каквито аз мога само да си представя.
— Е, и какво правим сега?
— Чакаме, а сутринта ще издирим нещо ужасно.
Боят на долния етаж приключи за минути. Барикадираните врати бяха разбити и няколко азанти с мечове дадоха отпор, но бързо бяха убити от добре обучените бойци на Дейлон.
Дълги коридори се изпъваха като спици на колело и отряди войници на Маркензас методично си проправяха път по всеки от тях, като разбиваха врати към стаи, които се оказваха празни или запълнени със складирани стоки. Хора, които приличаха на слуги, се присвиваха уплашени, пищяха и плачеха. Стъписваха се, когато разбираха, че няма да ги убият, а вместо това ги подкарват към главния коридор. Няколко от тях се наложи да бъдат бутани и влачени от войниците, които им крещяха да побързат.
След като събраха пленниците в големия коридор, ги изкараха навън. Фразата „остани при нас или се махни от пътя ни“ се повтаряше често и много от слугите се задържаха зад войската под защитата на входния навес.
Някои затичаха към града и от терасата горе изстреляха няколко стрели по тях, но повечето не улучиха. Двама все пак паднаха и Сиксто каза:
— Убиват безпомощните от злоба.
— Трябва да довършим тези мръсници — отвърна Деклан.
Върнаха се войници и докладваха, че коридорите са разчистени. Дейлон се обърна към Деклан:
— Моите хора ще нахлуят по коридорите към задната част на двореца. Ти раздели силата си на два взвода и поеми стълбищата отляво и отдясно. Ние ще намерим каквито стълбища има отзад и се срещаме някъде по средата.
Деклан кимна.
— Разбрано, ваше величество.
След като кралят поведе хората си, Деклан попита Сиксто:
— Какво е вероятно да намерим там горе?
— Много и много стрели — отвърна Сиксто.
— Има много и много стрели и навън и някои от хората имат кръгли щитове, но те са твърде безполезни срещу стрелци.
— А големите? — попита Сиксто.
— Те стават. Донесете колкото мъжете могат да съберат, без да ги избият.
— Кралят все още има отряд стрелци навън — каза Сиксто. — Ако помоля учтиво, сигурен съм, че ще се опитат да ни прикрият от стрелците на терасата.
И изтича навън, като извика на хората си да го последват.
След няколко минути, докато още и още войници нахлуваха в дългите коридори, неколцина мъже започнаха да носят големи пехотински щитове — бяха достатъчно големи, за да може един мъж да се присвие отзад, докато друг стреля отгоре.
— С колко стрелци разполагаме? — попита Деклан.
— Никой не пострада, тъй че с всички.
— Това е добра новина. — Знаеше, че неговите близо хиляда бойци включват над сто стрелци. — Колко щита?
— Двайсет.
Деклан прецени на око ширината на стълбището.
