Представяше си, че е в пустота, но вътре в тази пустота прииждаха линии от енергия, като безброй нишки, и той просто изчакваше, докато го пронизваха. Усещаше допира им, осъзнаваше за много кратък миг откъде идват и накъде отиват, но в мига, в който ги възприемеше почти достатъчно, за да разбере тези неща, те угасваха и ги заменяха нови.
Натан му бе наредил да не се опитва да разбира, а просто да го преживява, да остави тези нишки да преминават през него. В началото беше трудно и на няколко пъти Хату беше усетил, че контактът с всичката тази мощ започва да отслабва, но всеки път откриваше, че му е все по-лесно да се връща в онова състояние на ума „не опитвай“, на което Бодай и Натан се бяха постарали да го научат. Опитът, трупан с упражняването, започваше да се задържа и когато пропаднеше почти до безсъзнание, успяваше с усилие да се върне към него.
Беше изпълнен с възторг. Всичките му сетива бяха нащрек и усещаше тръпки на екстаз, толкова стимулиращи и приятни, колкото когато правеше любов с Хава, когато отпиеше първата глътка студена бира в горещ ден или първия път, когато пале беше близнало лицето му, когато все още беше почти бебе. Сравненията бяха близки, но нищо не можеше да опише напълно тази точна, съвършена почти възбуда от мощта, която бушуваше през него.
Беше на самия предел на осъзнаването какво е да бъдеш връзка, да имаш достъп до неизброими потоци енергия и в същото време да можеш да си просто в мига, просто да оставиш нещата да бъдат и да си свидетел, без да участваш.
Преживяването беше някак извън времето. Никаква представа нямаше колко дълго е бил в тази празнота, но му беше все едно. Беше миг и в същото време беше безкрайно. Живееше го и същевременно едва можеше да го проумее, нито можеше да го обясни на някой друг.
Наслаждаваше се на преживяването, а след това започна да усеща, че то заглъхва. Не знаеше дали беше мигновено или отне часове, но се усети, че полита надолу, и когато стъпалата му докоснаха каменните плочи на пода на библиотеката, примигна. Рязка болка го порази в главата и коленете му заплашиха да се огънат. Бодай стоеше до него и го сграбчи, за да не падне.
Тръпка премина от стъпалата му, през кожата и до черепа му и косата му за миг настръхна. Чувстваше се наелектризиран.
— Това беше удивително — изхриптя гласът му.
Натан му подаде чаша вода и той отпи, осъзнал, че е много ожаднял.
— Колко време?
— Вися във въздуха почти цял час — отвърна Бодай.
— Усетих го като много по-дълго… — Хатушали тръсна глава, за да я прочисти. — И въпреки това го усетих сякаш беше секунди.
Натан се усмихна замислено.
— Времето. Трудно е. Непонятно.
Хату тръгна към масата за общите им уроци, усетил, че силата му се възвръща.
— Какво имаш предвид? — попита, щом седна.
— Какво е времето? — попита на свой ред Натан.
Хату се пресегна за чашата вино и отпи.
— След няколко такива урока вече съм достатъчно умен, за да хабя време с отговори. Е, какво е времето?
Натан се усмихна на върнатия му въпрос.
— За миг — почна той, — представи си един миг, защото трябва да се престорим, че… не съществува време. Не съществува пространство. Изведнъж всичко, което сега знаем, възниква. Материя, като пръст, камък, въздух, всичко възниква и всички стихии са развихрени, с всички онези нишки енергия, които се създават, и времето възниква. Какво е времето?
Хату се съсредоточи върху въпроса, а когато Бодай понечи да заговори, вдигна ръка да го накара да замълчи. Проточиха се дълги минути, докато Натан и Бодай гледаха седналия Хатушали, впил очи в нещо, което само той можеше да види, с ръката му — все още изпъната, с дланта нагоре, а след това, след повече от няколко минути, каза:
— Времето задържа всичко да не се случва наведнъж.
Натан извика радостно, скочи от стола си и заподскача весело в кръг.
— Точно така! А сега, отново, какво все пак е времето? — Радостта му угасна.
Хату се поколеба, после отвърна:
— Знам какво прави. Не знам какво е.
Очите на Натан заблестяха все едно в тях напираха сълзи. И той каза тихо:
— Това е единственият правилен отговор.
Върна се на стола си и посочи да му напълнят чашата, а когато Бодай я напълни, я сграбчи и отпи дълбоко.
Погледна от Бодай към Хату, после — обратно. Накрая каза:
— Ние отбелязваме времето. Казваме, че едно завъртане на планетата, от изгрев-слънце до следващия, е един ден. Казваме, че толкова дни, докато светът ни се завърта около слънцето до мястото, което сме отбелязали като първия ден, това е година. Разделяме времето на часове, минути, дори части от минути, измервани с напредването на слънцето по небето, с капки вода, с механични устройства, по всякакъв начин, който можем да си въобразим… но какво е времето?
Бодай изглеждаше озадачен.
