— Явно имаме вече няколко дълги истории — каза баронът — Ще се видим отново с всички вас, когато тези мъже отново са годни да говорим с тях. — А на Балвен каза: — Трябва да се отърва от малко пътна прах и бих могъл да изтърпя един обяд. Погрижи се за тези двамата.
— Да, милорд — отвърна Балвен, докато брат му напускаше помещението.
— Ще ида да видя къде да те настаним. Хава, и двамата можете да ме настигнете. — Изгледа я рязко. — На теб също май една баня и обяд няма да ти дойдат зле.
— И още сън — отвърна тя. Умората отново я беше обзела след стъписването от това, че пленникът говореше езика на Коалтачин, и след като видя Донти.
Донти се надигна с помощта на патерицата и се отмести, за да може Хава да мине.
— И аз се радвам, че с Хату сте живи! — каза ѝ, щом минаха през вратата. Един от стражите на пост отвън я затвори след тях.
Преодоля двете стъпала надолу, а Хава го изчака. Балвен беше на няколко крачки пред тях.
— Та как оцеля? — попита тя.
— Не знам — отвърна Донти. — Нещо ме сграбчи от онази лодка с Хату и когато се съживих… Не помня много, освен че бях сам, премръзнал и мокър. — Лицето му се сгърчи и Хава не разбра дали беше от болка от раната му, или от спомените. — Онази част е размътена. След това бях под водата, после вълни… и вървях към брега… южно оттук, оказва се. Не знаех кой съм.
Тя погледна загрижено приятеля си от детството, но си замълча. Виждала беше Донти в много настроения, но това усещане за нещо болезнено беше ново за нея. Винаги беше крил всякакъв намек за неприятност зад маската на весело перчене.
— Какво значи това? — попита го.
Той въздъхна и се усмихна с усилие.
— Не знам. Имам чувството, че нещо ми беше отнето, и сега има нещо, което ми липсва вътрешно.
Хава спря, щом настигнаха Балвен, който също беше спрял да даде нареждания на един слуга за настаняването на Хава. Обърна се към нея.
— Ще ида при барона. Този човек ще се погрижи за жилището ти. — На Донти каза: — Върви с тях и я остави да си почине. После се върни в стаята си и чакай да те повикат.
И се отдалечи бързо, без да дочака отговор.
Донти и Хава последваха слугата и скоро стигнаха до вратата на стаята, заделена за нея.
— Лорд Балвен даде нареждания, милейди…
Хава едва не избухна в смях, че слугата се обърна така към нея. Предположи, че я удостоява с почетната титла, за да не би да се окаже, че е с висок ранг.
— И съм поръчал вана и гореща вода за баня, и храна, която да ви донесат скоро след това. Нещо друго има ли?
— Не, това ще е чудесно — отвърна тя.
Слугата бутна вратата и застана отстрани, за да могат Хава и Донти да влязат.
Стаята имаше прозорци с изглед към зелна ивица земя, на която пасяха няколко коня. Под прозореца имаше дълга скамейка и Донти седна предпазливо на нея.
— Трябва ли да куцукаш насам-натам с тази рана? — Тя посочи хълбока му.
— Ако скъсам шев, лечителят просто ще ме зашие пак.
Тя го изгледа с насмешливо изумление.
— Нищо никога не се променя у теб.
— О, едно-две неща, може би. Е, какво беше това за Хату и Бодай?
Хава обясни за случилото се, откогато бе стигнала в Порт Колос до когато бе заварила Бодай и Хату в Светилището, и как Бодай се бе оказал натрапник, шпиониращ господарите на Коалтачин.
Донти се засмя и изохка от болка.
— Никога няма да можем да кажем на дядо!
Хава го изгледа въпросително.
— Ще получи сърдечен удар.
Хава се засмя.
— Зусара и Бодай са двамата учители, на които най-много се доверява!
— Не мислех да му казвам — каза Хава. — Всъщност мислех никога да не се връщам в Коалтачин. Двамата с Хату сме обърнали гръб на онзи живот. Оженихме се.
— Оженихте се? Наистина? — попита зарадвано Донти. — Двамата винаги бяхте странна двойка, но добра двойка.
— Благодаря ти.
— В смисъл, Хату ми е като брат и ти донякъде си ми като сестра, но ако ме беше напила, щях да спя с тебе.
Хава се засмя.
— Виждала съм те пиян.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Е, добре, май мисля, че си ми като сестра. — Посочи я с пръст. — Но съм те виждал гола!
Тя отново се разсмя.
— Не и откакто бяхме бебета!
Той кимна.
— Вярно. Но наистина имаш хубаво тяло.
Хава сви рамене. Не можеше да измисли какво да отвърне на това.
— Ще е хубаво да се видя отново с Хату, да си разменим истории. Липсваше ми този буен луд човек. Беше един от най-истинските ми приятели, независимо от всичко. — Лицето му помръкна. — След това ще го убия.
— Какво?! — Очите на Хава се разшириха за миг, след това се присвиха. — Шегуваш ли се?
Донти сви рамене.
— Може би. Не знам. Когато спомените ми се върнаха, някои части бяха разбъркани; някои още са. Просто имах това странно чувство, че се очаква да убия Хату… някъде далече от… — Той поклати глава. — Онези Сестри на Дълбините са. — Въздъхна. — Чувството идва и си отива, но не е толкова силно, както беше преди.
— Говориш за убиване на моя съпруг — каза тя заплашително.
— Е, тогава може би в края на краищата няма да го убия — отвърна Донти с малко насилена усмивка.
Хату се рееше на една стъпка над пода със затворени очи и кривната назад глава, изпънал ръце напред. Умът му беше залят от образи, които се сипеха едни след други с мълниеносна бързина.
