— Тези знаци, които изобретяваме, местоположения спрямо слънцето, напредването, измервано със сезони, колко дълго отнема на количество пясък да премине през малко отверстие, това са наши творения, не са на времето. Времето може да се точи бавно или да минава бързо, и нашата гледна точка се оформя от това как преживяваме тези моменти. Тъй че как можем да измерим точно, щом виждаме времето като относимо към нашето настроение? — Натан сви рамене. — В крайна сметка винаги оставаме с този единствен въпрос. — Посочи Хатушали с пръст.
— Какво е времето? — каза Хату.
Натан се усмихна.
— Когато откриеш, кажи ми.
Бодай се засмя и плесна с длан по масата.
— Обожавам добрия въпрос. Е, пиене и вечеря?
— Да! — отвърнаха едновременно Натан и Хатушали.
Деклан махна на Себастиян да седне до него край огъня.
— Видя ли го?
Наемникът отвърна:
— Стори ми се, че зърнах за миг някой да се движи, на ръба на светлината.
— Можеш ли да се промъкнеш зад него?
Себастиян поклати глава.
— Дори да се престоря, че отивам да се изпикая, нямам никакъв шанс.
Деклан осъзна, че стрелецът изглежда с години по-стар, отколкото когато се бяха срещнали, едва преди две седмици. Зачуди се дали и той самият се е състарил толкова.
Себастиян продължи.
— Близо до родното ми село, в горите, където ловувах като момче, може би. Тази гора е на онзи, който е там. Дори без капани и клопки бих могъл да се нараня в тъмното или да се натъкна на засада. Ще чуе, че идвам. Не. Най-добре е да изчакаме до изгрев-слънце и тогава да решим какво ще правим по-нататък.
Деклан изпита безсилие, порив да направи нещо. Твърде дълго ги бяха дебнали — може би един, а може би повече. Невъзможността да действа го тласкаше на ръба на безразсъдството и трябваше да обуздае този импулс.
Овладя се с усилие. Пое си дълбоко дъх и най-сетне каза:
— Добре. Поспи сега. Някой ще те събуди за смяната.
Стрелецът кимна, надигна се и отиде до походната си постеля — наметалото на един от мъжете, издъхнал много мили назад.
Деклан стана и се обърна с гръб към огъня, за да вижда по-добре в тъмното. Беше почти готов да приеме атака: каквото и да е, за да разбере какво става. Сигурен беше, че Богартис щеше да има някой мъдър съвет как да се справят с тази ситуация, но Богартис беше мъртъв, оставен на лешоядите и времето да се справят с трупа му.
Чувстваше се ужасно самотен.
Деклан едва ли имаше нужда да вдига ръка и да заповяда да спрат, защото всички реагираха като него. От гората на поляната излезе самотна фигура, на изстрел с лък разстояние.
Беше висок мъж с широки рамене. Косата му висеше до раменете и, както и дългата му брада, беше почти побеляла. Въпреки това изглеждаше годен за бой и бе облечен в нещо, което приличаше на стара кожена ризница. Дълъг меч бе преметнат през рамото му. Мъжът явно изчакваше четата на Деклан да се приближи.
Без указание мъжете се развърнаха, с ръце на дръжките на оръжията си.
— Внимавай на фланговете — каза Деклан. — Мисля, че иска да преговаряме.
Когато стигнаха до средата на поляната, мъжът вдигна лявата си ръка, с дланта напред.
— Достатъчно. Не искаме да има недоразумения.
— Спокойно — каза Деклан, след като мъжете спряха. След това се обърна към непознатия. — Имахме достатъчно недоразумения напоследък, тъй че хайде да нямаме друго. Кой си ти?
— Тобиас Уинтърс. А ти?
— Наричат ме Деклан Ковача.
— Ти ли си командирът?
— Не по мой избор.
Тобиас се засмя.
— Никой не идва тук по свой избор, Деклан Ковача. — Огледа четата, леко присвил очи. — Дошли сте от Опърления бряг, нещо, за което щях да се обзаложа, че е невъзможно. Как стана това?
— Дълга история — каза Деклан. — Ейбала беше оплячкосан от номади и нямахме много избор накъде да бягаме. Бяхме около четирийсет души в началото. Вие?
Тобиас посочи на север и отвърна:
— Подгонени бяхме насам от степите, от същите проклети номади. Преди години. Около четирийсет, казваш?
Деклан кимна.
— Тъжна диря сте оставили. Все пак сега сте тук. — Обърна се и каза през рамо: — Елате с мен. Виждам, че сте гладни, а имаме достатъчно храна, за да я споделим. — Погледна назад, за да се увери, че Деклан и останалите го следват. — Трябваше да ви преценя набързо, за да не завиете по погрешния път.
— Погрешен път ли? — попита Деклан, след като го настигна, а другите поеха зад тях и навлязоха в гората.
— Пътека на дивеч, напред на около миля — отвърна Тобиас и посочи. Сочеше наляво. — Има друга, успоредна на вас, вече от доста време. Там, където се събират, е нещо като граница.
— Граница ли? — попита Деклан.
— Натам е нашият лагер. — Тобиас посочи приблизително на север.
— Вашият…
— Ще видите — прекъсна го Тобиас.
Отблизо Деклан можа да види, че Тобиас Уинтърс е мъж в напреднала възраст, въпреки държането му и внушителната му осанка. Начинът, по който примижаваше, подсказваше, че зрението му гасне.
Продължиха в югоизточна посока, а след това пътеката възви на изток. Както им беше казал Тобиас, скоро стигнаха до пресечката на двете пътеки на дивеч. Тобиас спря и им каза:
