— Момчета, никога не тръгвайте натам. — И посочи на юг. — Там надолу има някакви хора, които изобщо не искате да срещнете. Аз и моите им нанесохме сериозни щети, преди да схванат, че ще ги оставим на мира, ако и те ни оставят на мира.
— Кои са те? — попита Бенруф.
— Не мога да кажа как се наричат самите те. Нямат никакъв цивилизован език, който някой от нас да е чувал. Ние ги наричаме „ядачи“, защото ще те изядат като хубав телешки бут, ако изобщо са се натъквали на нещо такова тук долу.
— Канибали — каза Деклан. — Вие откъде…
Тобиас вдигна ръка и Деклан млъкна. Старият боец каза:
— Имаме достатъчно време за въпроси, щом стигнем в лагера ни. — Погледна ги един по един. — Оттук, докато не ви кажа, вървите в колона по един, всеки точно зад мъжа пред него. Заради тия ядачи сме заредили всичко по тези две пътеки с някои гадни примки, ями с шипове, капани и така нататък. Променяме нещата от време на време, тъй че дори да схванат нещо, рано или късно се натъкват на изненада. Ясно ли е на всички?
Деклан погледна лицата на хората си и видя в тях несигурност.
— Можеше да ни остави да тръгнем по погрешния път — каза тихо и няколко души кимнаха.
После посочи Били Джей и каза:
— Стой точно зад мен, момче.
Най-новият член на отряда на Богартис кимна и пристъпи по-близо до него.
— Видите ли човека пред вас да залитне, хващате го — нареди им Тобиас, — но ако падне, не отбивате встрани да го вдигнете. — Усмихна се и добави: — Ако има късмет, ще стане и ще си изтупа прахта, но ако не, няма смисъл да падате до него. Нали, Деклан?
Деклан не можеше да възрази, а и вече беше почти сигурен, че Тобиас е бил или войник, или наемник, преди да се озове тук. Тази история искаше да чуе. Щом този старец и няколко други можеха да оцелеят тук, те също щяха да могат. А и сигурно беше възможно да има изход, дори все още да не го бяха намерили.
След като всички се подредиха в колона, Тобиас Уинтърс ги преведе между две ясно откроими дървета, тъй че Деклан знаеше къде е началната точка. Не се съмняваше, че Бенруф и всеки друг мъж с дори малко опит в проследяването също забелязват всеки важен ориентир по пътя.
— Ако видите змия, не подскачайте — каза Тобиас. — Тези тук са общо взето безвредни.
— Общо взето? — попита Деклан.
— Е, има една гадина с глава като лопатка, с червен диамант на нея. Нея трябва да я отбягвате, доколкото можете.
— Отровна ли е?
— Мхм.
Придвижваха се целенасочено, но крачката на Тобиас беше по-скоро отмерена, отколкото бавна. Докато преминаваха през определени места, Деклан успя да различи признаци, че там има капани, но осъзна, че ги вижда само защото го бяха предупредили. Не се съмняваше, че много от онези „ядачи“ бяха разбрали по трудния начин, че пътят не е безопасен.
С водач, който знаеше пътя, не им отне много време да напуснат зоната с капаните. Тобиас се обърна и каза:
— Оттук вече е безопасно да се върви, момчета, и можете да дишате по-леко.
Деклан беше доволен, че никой от мъжете не се беше поколебал. Надяваше се, че ги очаква безопасно убежище.
Бенруф посочи напред.
— Дим.
— Момчетата ще готвят — каза Тобиас Уинтърс. — Тук се стъмва рано.
— Забелязахме — отвърна Деклан. — Не мога да кажа, че ми харесва много.
— Свиква се — каза Тобиас. — Не мога да кажа, че ще ви хареса някога, но ще свикнете.
— Надявам се да не свикнем.
— Смятате да се измъкнете, несъмнено.
— Стига да има изход — отвърна Деклан.
— О, изход има. Всъщност два, три, ако броиш просто да се самоубиете, като се върнете откъдето дойдохте. Вие сте първите, които сме видели да идват оттам, от Опърления бряг. Другите два са по-малко рискови от сигурна смърт, но рискът е достатъчно висок, за да се замисли човек дали изобщо да опитва.
Излязоха на една голяма поляна и видяха няколко струпани колиби. Няколко души поддържаха лагерен огън, на който къкреше голям железен котел. Тобиас вдигна ръка и извика.
Мъжете край огъня махнаха в отговор, появиха се и други, излязоха от колибите.
— Пак маймунска яхния — каза Тобиас.
— Маймунска ли? — попита Били Джей.
— Заешко най-вече, но хвърляме и маймуна от време на време, тъй че така я наричаме. От някои от по-едрите екземпляри става доста добро ядене. Сърната, която ударихте вие, я гонеше Мак, оня ей там. — Посочи един от готвачите. — Тъкмо той ни каза, че имаме гости. Сърните тук са рядкост, тъй че мерне ли се някоя насам, тръгваме подир нея. — Тобиас смъкна меча си, опря го на един дънер от няколкото до огъня и седна. — Вечерята скоро ще е готова. Седнете и отдъхнете, а после може да разчепкаме някоя и друга история.
Деклан седна близо до Тобиас. Заприиждаха още и още хора, за да видят новодошлите. Бяха двайсет — двайсет и пет. Изглеждаха любопитни, но тъй като Тобиас водеше непознатите в лагера им, като че ли приеха, че е безопасно. Повечето бяха по-възрастни, като Тобиас Уинтърс, но неколцина бяха по-млади — някъде на годините на Деклан или малко по-големи.
Тобиас обясни, че две групи били оцелели след опити за търговия с помадите, които тръгнали много на зле, и че те били единствените, измъкнали се от клането.
