Господар на стихии полностью

Деклан се отпусна на земята и вдиша дълбоко, после бавно издиша. Поне засега малката му чета беше в безопасност. И Уинтърс бе споменал за възможност да се измъкнат от Раната. Отказа да се поддаде на оптимизъм, но бе доволен, че има поне малко надежда.

Разкритието на Донти, че се кани да убие Хату, смая Хава. За миг тя си помисли, че това е просто една от поредните му шеги. След това осъзна, че всъщност е сериозен, но след като го разпита, все още беше объркана.

Донти се беше върнал в жилището си, за да отдъхне, докато го повикат, а Хава си бе взела гореща баня. Беше си истински лукс, тъй като се беше отървала от многодневна мръсотия, но странната обсебеност на Донти, че трябва да убие Хату, я тревожеше.

Не го беше казал с някаква конкретна преднамереност — просто че щели да се видят, да си разкажат за всички събития, след като ги бяха пленили Сестрите на Дълбините, а след като го направели това, Донти щял да убие Хатушали.

Донти имаше празноти в паметта, но чувстваше, че това има нещо общо със Сестрите, въпреки че не беше съвсем наясно какво и как, а безцеремонното му държане предполагаше, че не е напълно ангажиран със задачата на каквото и да било ниво, което беше разбираемо за Хава. Припомни си лекциите на Бодай и си спомни думата „мотив“. Нямаше никаква явна причина Донти да иска да убие Хату.

След като се нахрани, легна да отпочине, но колкото и уморена да беше, мисълта за странното поведение на Донти ѝ пречеше да заспи. Не можеше да проумее какво изобщо би могло да изврати Донти до такава степен, че да помисли дори за миг да убие най-добрия си приятел — и в същото време да е толкова безразличен към тази цел.

Най-сетне сънят я притегли.

На заранта я събуди силно тропане по вратата и тя се надигна. Откри, че пътните ѝ дрехи са почистени. Чистото облекло беше добре дошло след толкова много дни в собствената ѝ мръсотия, а макар сънят да беше помогнал, борбата със странното изявление на Донти ѝ бе попречила да отпочине напълно. Отгоре на всичко беше заинтригувана и от пленниците азанти и се чудеше какво може да разкрият те.

Облече се бързо, отвори вратата и видя чакащия я отвън паж.

— Баронът моли да отидете при него в казармите за гости.

Пажът се отмести настрани и с широко махване с ръка даде знак, че ще я придружи, а тя пристъпи през прага.

Стори ѝ се смешно, че пленниците вече са „гости“, въпреки че ситуацията си оставаше непроменена.

Последва го към казармените бараки. Притесненията ѝ около Донти започнаха да избледняват — силното ѝ желание да научи повече за пленниците изтласка тези тревоги.

Щом влязоха в казармата, видя, че баронът и Балвен вече са там. Балвен ѝ махна да се приближи. Тя застана до него и видя, че на двамата пленници бяха дали легла и раните им бяха превързани.

Този, който ѝ беше говорил предния ден, беше буден, макар че оставаше да се види доколко умът му е бистър.

Баронът каза простичко:

— Говори му.

Хава се приближи до леглото и каза тихо:

— Гаерма?

Окървавеното му облекло беше сменено с дълга чиста нощница и едната рана на лицето му беше превързана, а отоците му намазани с мехлем. Той леко се размърда и очите му се съсредоточиха върху нея. Опита се да проговори.

— Вода ли? — попита го тя.

Един от стражите бързо се раздвижи и ѝ подаде чаша вода, а тя леко я вдигна до устните на мъжа. Това като че ли го съживи малко и накрая той промълви:

— Баци.

В живота на Хава бе имало време, когато изобщо нямаше да посмее да говори местния език на Коалтачин пред всеки, който не е роден там, но онези дни бяха далече зад нея и тя заговори тихо с мъжа.

Ясно беше, че имаше достатъчно разлики между двата езика, говорени от Хава и пленника, тъй че въпросите трябваше да се повтарят и той често замълчаваше, за да може да се съсредоточи отново, преди да заговори.

След половин час тя седна на ръба на леглото и продължиха, бавно, но акцентът, странните изрази и думи на другия им ставаха все по-разбираеми и разговорът им забърза.

— Той мисли, че аз някак съм част от неговото… племе? — каза тя на барона и Балвен. — Това е моят език, но все едно че се говори от човек от външните острови на страната ми, от хора, което са го променили.

— Или може би ти говориш неговия език, а вашите хора са го променили — отвърна Балвен.

Хава се замисли над казаното и кимна. Върна се към разговора си с пленника. След минута той зададе въпрос, а Хава помълча, преди да реагира, а отговорът ѝ беше дълъг и завърши с думата „Коалтачин“.

Очите на мъжа се разшириха, напълниха се със сълзи и той понечи да се надигне и посегна към Хава. Стоящият до него страж го спря. Пленникът открито заплака и посегна да стисне ръката на Хава: ясно беше, че не се опитва да ѝ навреди, а да я прегърне.

Хава бавно се пресегна и стисна ръката му. Остави го да задържи нейната за миг, след това я отдръпна и стана. Обърна гръб на пленника и пристъпи към Дейлон и Балвен.

— Какво беше това? — попита баронът.

— Ако разбирам добре това, което каза той — почна тя, — той е… народът му… са… търсили нашия народ от векове.

— Продължи — каза Балвен.