Балвен зададе въпроса като на шега, но изражението на Дейлон показваше, че не му е до хумор.
— Ако преживеем това, което трябва да направим, защо не? — отвърна той. — На Северна Тембрия вече няма съществуващо кралство, след като Църквата е завзела Сандура, а Зиндарос и Метрос не са в положение да възразят. Трябват ни кораби, а в това те са добри. С кораба съкровищница на Хава… — Пое си дълбоко дъх и добави: — Да, всъщност защо не? Татко би направил точно това.
— Не мога да оспоря това — отстъпи Балвен. След това попита: — Можеш ли да ме освободиш утре?
— Няма да ми трябваш в инспектирането на укрепленията. Защо?
— Има нещо, което искам да проверя, а го отлагам заради други неща.
— Какво е то?
— Трябва да направя някои сметки какво имахме в складовете и от какво се нуждаем… а се нуждаем от всичко. Драсвам няколко писма до няколко благородници, които сме намерили, и след като направя всичко това, трябва да говоря с Едвалт Тасман за напредъка му в производството на оръжия… и някои други неща.
— Да, разбира се. Четата на Богартис и Деклан с „магическия“ пясък на Едвалт не трябваше ли вече да се е върнала?
— Не знам за магията, но съм виждал онези мечове и си струва да имаме такива. — Балвен помисли малко, после добави: — Да, ако нищо не се е объркало, трябваше вече да са се върнали, или може би след още няколко дни.
— Обсъдете го с Едвалт: какво правим по изковаването на оръжия, ако не се върнат.
— Добре — отвърна Балвен, преди брат му да излезе.
Имаше няколко неща, които Балвен трябваше да обсъди с майстора ковач, комуто Дейлон бе възложил производството на оръжия, и едно от тези неща беше въпрос, който бе искал да зададе още от първата си среща с Деклан. Въпрос, който бе станал още по-съдбовно важен сега, след като Дейлон бе разкрил амбицията си да създаде ново кралство.
Докато излизаше, Балвен си даде сметка, че въпросът е важен само ако Деклан се върне. Зачуди се дали четата не се е натъкнала на някоя неприятност.
Деклан лакомо изгълта „маймунската яхния“, съставена от малко месо и много зеленчуци, не че ги разпозна какви са, и насипана в грубо издялани дървени паници. Беше соленичка, което според Тобиас се дължеше на това, че открили буца каменна сол на половин ден преход на север. Откършили парчета от нея и малка бучка в яхнията ѝ беше придала някакъв вкус. За Деклан, след седмица печено, после изсушено сърнешко и горските плодове, които бяха могли да намерят, яхнията беше толкова добра, колкото всичко, което дойката му, Майла, беше готвила, докато бе още момченце. Тя използваше морска храна най-вече, боравеше ужасно добре с подправки и добавяше лук, моркови и каквото още можеше да намери. Беше обичал гозбите ѝ, но в този момент този буламач можеше да се сравни с най-добрата ѝ. Както Майла беше казвала неведнъж: „Гладът е най-добрата подправка“.
Деклан, четата му и жителите на това селце бяха обсъдили набезите над северния континент до щурма на Ейбала и как бяха потърсили спасение в Раната. Деклан беше обяснил накратко за набора на бойци за барона, с кратко упоменаване за търсенето на специалния пясък. Отговори на няколко въпроса. Щом приключиха с яденето, Тобиас попита:
— Значи, оцелели сте след битка с някое от граничните племена?
Сиксто, който седеше до Деклан, каза:
— Той обезглави водача им и те се оттеглиха, което ни даде време да се измъкнем.
Тоомбс, който седеше до Сиксто, каза:
— Беше впечатляващо. Деклан се завъртя в пълен кръг и направо отпра главата на вожда от раменете. Сграбчи главата за косата и онези побягнаха. Беше страхотен удар.
Тобиас поседя смълчан за миг, след което отрони:
— Идиот!
От всяка възможна реакция на този разказ точно тази Деклан не беше очаквал.
— Идиот?
Тобиас вдигна ръка в умиротворителен жест.
— Не се обиждай!
Деклан беше изтощен и умората, както и непрестанният страх, бяха стегнали нервите му на възли.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако не знаеш обичаите на граничните племена, това, което си направил, всъщност е обяснимо. Ако убиеш хетмана, главатаря на едно племе, претендираш за властта му. Оттеглили са се, за да решат кой да те предизвика на двубой. Ако бяхте останали и когато те се върнат… — Махна с ръка, сякаш искаше да почне отначало. — Когато са разбрали, че сте си отишли, са решили, че нямаш доблест, и затова са ви подгонили. Ако беше останал с главата на хетмана в ръката си, щеше да е едно от двете: или следващият кандидат боен главатар щеше да ти излезе в единичен двубой, или всички щяха да коленичат пред теб и да станеш водачът им!
Деклан се смълча.
— Ако беше направил това, щеше да можеш да им заповядаш да се върнат в Ейбала и може би щеше да ти се наложи да се биеш с друг главатар, или другите банди щяха да го пренебрегнат и да те приемат като един от своите, както и хората ти.
— Но ако те бяха приели или ако беше убил друг претендент, щеше да разполагаш със… сто? Двеста? Бойци на твоя страна. Можеше просто да си им заповядал да пленят някой кораб и да си отплавал обратно при барона си. — Тобиас поклати отчаяно глава. — Нещо, което не знаехте, нали?
