— Ако ние от Коалтачин наистина произхождаме от азантите и практиките ни в шпионаж са сходни, то те трябва да имат в Сандура човек, до когото да могат да пратят съобщение. Той пък би препратил съобщението до човека, който отговаря за ставащото в Сандура. — Хава си пое дъх. — Толкова е далече от Нитания, представа нямам как биха могли да си пращат съобщения насам и натам в кратки срокове. Тъй че трябва да има някой много важен и влиятелен в Сандура. — Изведнъж ѝ хрумна нещо. — Когато ги претърсихте, намерихте ли нещо като… талисман? Някакъв наниз, или нещо, което виси на каишка около вратовете им?
— Не мисля — отвърна Балвен.
— Хату ми каза, че азантите, на които се е натъкнал в Сандура, носели талисман, черна лакирана квадратна метална плочка. Тези хора трябва да са еквивалентът на нашите квели наскости. Толкова много от нашия успех е в… лъжите ни. Ние сме убедили много хора, че сме призраци, които могат да преминават през стени…
Балвен вдигна ръка да я прекъсне.
— Още като момче, докато баща ни ме обучаваше за ролята ми, съм научил всичко, което можех, за всяка опасност за нашето баронство. Когато като бебе Хату беше скрит в палатката на Дейлон, бях сигурен, че Коалтачин трябва да е замесен в измяната на краля на Итракия, и известих хората ви. Нямах никаква представа, че Сандура също наема агенти от… когото и да било, тези азанти. — Помълча, после добави: — Вероятно Лодавико също не е имал представа. Може да си е мислил, погрешно, че си има работа с вашите Скрити воини.
— Предположенията са губене на време — каза Дейлон. — Някой е манипулирал Църквата, настройвал я е да унищожи Сандура, докато бъде завзета останалата част от Северна Тембрия, с изключение на нас.
Хава долови надигащия се в него гняв.
— Вие защо бяхте пощадени?
— Хубав въпрос за двамата азанти, макар да подозирам, че те може изобщо да не знаят. Все пак ще попитам.
— Мисля, че трябва да придружа Хава до Светилището и да поговоря с този Учител Бодай — каза Балвен.
— Нужен си ми тук — отвърна Дейлон, после се обърна към Хава. — Подозирам, че си права относно това колко знаят нашите пленници. Доведи вашия Учител Бодай тук.
Хава се засмя.
— Мога да го помоля, но той може да откаже. Когато напуснах, беше зает с неща, които смята за съдбовно важни.
Балвен каза:
— Той не е от нашите поданици, братко. — Дейлон изглеждаше на ръба да избухне и Балвен добави равнодушно: — Поне засега.
Баронът зяпна стъписано Балвен, а след това изведнъж се разсмя. Хава въздъхна с облекчение и осъзна, че също като нея, Хату и Донти, тези двама мъже са отраснали заедно и че Балвен носи отговорността да сдържа брат си от безразсъдни действия.
— Освен това — каза Балвен, — аз се срещнах с него за кратко, когато той доведе тук Хатушали и Хава, тъй че съм познато за него лице, ако не и близък, и с Хава до мен би могъл да се съгласи.
— Колко време би отнело едно пътуване до там и обратно? — попита баронът Хава.
— С изпънати платна и хубаво време, и като вземем предвид това, че „Черната диря на Борзон“ е пълзящ охлюв в сравнение с „Кралицата на бурите“, пътят обратно би отнел много повече… — Тя пресметна наум. — Около месец. Два, ако времето е против нас.
— Можеш да се лишиш от мен за два месеца — каза Балвен.
— Добре — съгласи се накрая Дейлон.
— И около седмица за мен, за да огледам хубаво онези острови — добави с небрежен тон Балвен.
— Не се бави — нареди баронът и му размаха пръст. После се намръщи. — Знам как го даваш, когато нещо те заинтересува. Това, което обсъждаме, е обещаващо, но все пак имаме хора да храним и колкото и да ценя това, което ти… — посочи Хава — можеш да допринесеш за нашата кауза, хората не могат да ядат злато.
Хава помълча, след което отвърна:
— Можем да осолим риба.
— Осолена риба?
— Никога не съм виждала толкова изобилен риболов, колкото около Светилището. Може би е защото не много хора са живели по онези острови толкова дълго, но пращаме малка лодка и тя се връща пълна до планширите. Не можем да ви пратим прясна риба, но можем да я осушим и осолим.
— Маркензас ще поеме толкова храна, колкото можете да пратите — каза Балвен, после стана. — Ако ме извините, имам да се погрижа за някои неща, преди да напусна.
Дейлон му махна да тръгва, след което се обърна към Хава.
— Ще го пазиш, разбира се.
— Разбира се — отвърна тя.
Дейлон изглеждаше по-уморен, отколкото Хава помнеше да го е виждала. За година сякаш се бе състарил с десет. Очите му бяха започнали да помръкват, хлътнали в кухините, и косата му бе станала забележимо по-прошарена, отколкото при първата им среща само преди две-три години. Той дълго помълча, преди да каже:
— Никога не съм имал нещо против да чакам. Някога бях много търпелив човек. — Погледът му стана някак отнесен. — Не знам дали наистина обичах втората си жена, или просто се нуждаех от някоя, която да ми даде наследници.
