— Опасно е, знам, но сме достатъчно голяма чета, за да имаме шанс в случай че се натъкнем на някакви разбойници, а ако успеем да стигнем до планините на северозапад оттук, ще се отървем от тях. След това можем да огледаме и да изберем най-добрия път през хълмовете — все трябва да има някакъв проход или процеп, някакъв път до Ейбала.
— Хубаво е да имаме отново капитан — каза Тобиас и погледна Деклан. — Дори и ако ни убие всички. — Засмя се. — Значи така: или опитваме, или седим тук и умираме от старост, или когато ядачите ни спипат.
Хората му закимаха.
— Първо — каза Деклан — ще пратим група по пътя, по който дойдохме, за да започнат да режат лиани, а после ще видим какво можем да приспособим за сечива. — Загледа се в големия готварски казан. — Ако имах ковачница, можех да го използвам да изкова сечива. — После погледна Тобиас и попита: — Откъде точно взехте този казан?
Изгребваха храната с дървена лъжица с тясна дръжка, издялана преди години, и слагаха горещата яхния в паниците. Тобиас каза:
— Виж, това е дълга история. Ще ти разкажа, докато ядем.
Деклан стоеше с гръб към работещите, поел смяната си на пост, докато ръцете му отпочинат, натежали толкова, колкото не помнеше да са били някога. Въпреки безбройните часове бухане с чука в ковачницата тези лиани, макар и да бяха гъвкави, бяха корави като дърво. Сеченето им беше наистина страшно трудно. По-тънките се предаваха след пет-шест удара, но с дебелите беше като сечене на дървета, а нямаха никакви брадви, само мечове и ками.
Знаеше, че остриетата им ще са затънели като кухненски лъжици, докато приключат, и се надяваше да може да намери приличен камък, за да ги наточи преди да потеглят. Тобиас беше подхвърлил, че биха могли да ги използват за криваци, ако потрябва.
Бенруф дойде и каза:
— Колко още ни трябват?
— Колкото ти знаеш, толкова и аз — отвърна Деклан. — Ще ни трябват достатъчно, за да се овържем всички, както и всичко, което ще смогнем да носим със себе си, и може би ще се наложи да издърпаме някого от нас нагоре по скалите.
— По-нагоре по склона е прекалено горещо и сухо, а надолу не е достатъчно горещо. Има още няколко лози назад към лагера, но си мисля, че може би трябва да почнем да правим въжета с каквото вече разполагаме.
Деклан видя, че следобедът отминава и светлината вече гасне, и извика:
— Приключвай!
Нямаше нужда мъжете да бъдат убеждавани да спрат. Оскар издиша шумно да покаже облекчението си, а един от мъжете направи още два удара, за да отсече последната лоза.
Надигнаха товара си, като увиха лозите около раменете си, а Деклан ги огледа да се увери, че никой не се е претоварил. Пътят обратно до лагера беше труден, но го изминаха без произшествия.
Щом се върнаха в селището, Деклан каза:
— Яжте, наспете се и утре започваме да правим въжета.
— Трябва да презаредим капаните за ядачите, преди да почнем да правим въжетата — каза Оскар.
Деклан погледна Тобиас и повдигна въпросително вежда.
— От време на време ядачите пращат някого да подуши капаните ни — отвърна Тобиас. Посочи Оскар и каза: — Той е мърморко, но има нюх за неприятности.
— Много време мина — каза Оскар.
— Доста — съгласи се Тобиас.
— Какво имаш предвид с това „доста“?
— Не е като по редовен график — обясни Тобиас, — но досега би трябвало да намерим един-двама от тях потрошени от дърво, заклещени в капан или паднали в яма с кал. — Помисли и добави: — Време е да ни навестят.
Деклан помисли. Да загуби един ден го глождеше, но да ги нападнат в гръб, докато се катерят по стръмнината, не беше приятна мисъл.
— Колко би ни отнело да обиколим и да се погрижим да не ни ударят в гръб?
— Бихме могли да прегледаме капаните докъдето се събират двете пътеки — каза Тобиас. — Ямите не можем да преместим. Много време отне да ги изкопаем, но смятаме, че които са паднали в тях, няма да се върнат и да кажат на някого. Ако някой от ония зли кучи синове се е върнал и е казал на другите, и са ги белязали, това ги оставя да влязат в пропадите, шипове, прикрити под храсти, и две клопки трошачки на глезени. Ако искаш да се увериш, отнасяш се малко по-надолу до нещо като ничия земя между онези пътеки и там, където е границата на ядачите.
— Къде е това?
— Няма да ти е трудно да намериш границата — каза Оскар.
— Хич даже — съгласи се Тобиас. — Изобщо. Глави, животински и човешки, шантави знаци, надраскани по дънерите, камънаци, струпани и боядисани в бяло. На половин ден промъквано на юг оттам може да се натъкнеш на ловците им. Имат цялата Рана на юг оттам за ловен район… освен ако нямат съседи на юг, по-гадни и от тях, а се съмнявам в това. Подозирам, че ще ни нападат от време на време, защото сме близо и мислят, че може да сме лесна плячка. Откакто младоците докретаха тук, сме погвали ядачите няколко пъти, когато се опитаха. След като вие сте тук, освен ако не дойдат с повече сила, би трябвало да ги прогоним съвсем лесно.
