Хава осъзна, че баронът е леко пиян. Не беше обърнала много внимание колко вино бе изпил и допусна, че това отчасти се дължеше на умората му, но той говореше по-скоро като човек, потънал в спомени, отколкото като трескавия съставител на планове, когото бе опознала през последните три дни, през които бе съсредоточен и обсъждаше всевъзможни варианти и обстоятелства. Беше се впечатлила от това как той и Балвен работеха заедно, като предвиждаха проблеми и намираха възможни решения, макар да не можеше да прецени доколко тези планове са на някой луд — или на гений. А сега той беше просто един наранен човек, потънал в болезнени спомени.
— Но обожавах децата си — добави той след дълго мълчание. Хава видя как една сълза се сбра в окото му и преди да може да потече надолу по лицето му, той разсеяно я изтри с юмрук.
— Май трябва да тръгвам, бароне — каза тя и понечи да стане.
— Не — каза баронът, протегна се и я хвана за китката.
Тренираният ѝ инстинкт я докара до ръба на бясна реакция на това хващане, но той я пусна преди да реагира и промълви:
— Просто остани… докато Балвен се върне. — Въздъхна сякаш нещо дълбоко вътре в него се мъчеше да се освободи. — Не си длъжна да казваш нищо. Само поседи тук малко.
И тя разбра, че е съкрушен от неизброими дни на загуба и болка, от отговорността и предизвикателствата, пред които бе изправен. Нищо не знаеше за благородниците и съвсем малко за хората извън Коалтачин, но можеше да проумее, че той просто има нужда от някой, който да поседи малко до него. Отпусна се отново на стола си и каза:
— Разбира се.
Седяха безмълвно дълго време.
Балвен почука на вратата на жилището на Едвалт Тасман и след миг тя се отвори. Старият ковач погледна брата на барона и каза:
— Предполагам, че искате да влезете.
— Само за малко — отвърна Балвен и Едвалт се отдръпна настрани.
Баронът беше дал на майстора ковач пълен контрол върху обработването на метал в баронството, но вместо да се настани в хубава къща, Едвалт си беше избрал малка стаичка близо до ковачниците и малка леярна, която щеше да е центърът на производство на оръжия, докато можеше да се построи по-голяма сграда наблизо.
Имаше едно легло, гардероб с няколко чекмеджета долу и маса с една-единствена голяма свещ на нея. Балвен се огледа, а Едвалт каза:
— Може да седнете на леглото.
Стол нямаше.
— Ще остана прав. Няма да е дълго. — Отново огледа стаята. — Можеше да имаш по-добра квартира, Едвалт.
— За какво? Сам съм, а това е близо до работата и работническата трапезария, и също тъй е близо до клозета, а на моята възраст трябва да ставам от време на време да се изпикая.
Балвен не можеше да възрази на тази логика. Най-сетне каза:
— В ход са едни работи, за които все още не мога да говоря, но трябва да знам някои неща.
— Да? — каза Едвалт и си позволи волността да седне на леглото си.
— Деклан. Трябва ми истината. Как се озова той при теб?
Едвалт отвърна:
— Разказах ви историята. Дойде някакъв фургон с двама неприятни типове, които твърдяха, че са намерили момчето, и искаха да ми го продадат. — Засмя се, после сви рамене. — В Съглашението? Роби? Но Майла хвърли един поглед на момъка и каза да го вземем. Тъй че го отгледах все едно че беше мой и той стана толкова добър ковач, колкото можех да си представям, че щеше да е собственият ми син. Честно казано, обичам го колкото обичам… обичах дъщеря си.
Балвен си спомни, че жената на Едвалт и семейството на дъщеря им бяха загинали по време на нападенията над Северна Тембрия.
— Ако не се върне, загубил съм всичко — каза тъжно Едвалт.
Балвен не можа да измисли нищо за отговор. Гледал беше как брат му преживява същата загуба, след като жена му и децата им бяха изгорели живи в каретата им, докато се бяха опитвали да избягат от нападателите.
Най-сетне Балвен промълви:
— Знам, че… искаш да се върне жив и здрав. Аз също.
— Дори и да не успее да се върне, все пак ще се погрижа да получите най-добрите мечове и брони, които можем да направим — каза навъсено старият майстор. — Ще се озъртам за всеки проклет ковач и калайджия в Маркензас, ако потрябва.
— Не е само за оръжията — каза Балвен. — Трябва да ми кажеш нещо, но този път истината. А като го направиш, аз ще ти кажа една тайна, която ще ти помогне да разбереш.
Едвалт го изгледа с присвити очи, сякаш го претегляше.
— Какво бихте искали да знаете?
— Беше ти дадена свобода след измяната на крал Стеверен. Дъщеря ти се е родила година по-късно, но въпреки това твърдиш, че вече е била родена, когато са ви продали Деклан. Възрастите не съвпадат. Къде наистина намери Деклан?
Едвалт потърка лицето си с мазолестата си длан и помълча дълго. Накрая каза:
— Добре. Твърде умен човек сте, за да ви будалкам. Той не ни е второто дете. — Въздъхна тежко. — Истината е, че майка му дойде при нас, за да потърси безопасен дом в Съглашението, където не властва никой благородник и където едно момче от простолюдието, отгледано като ковач, не би привличало внимание.
— Майка му?
