— Оцелелите просто искаха да се разкарат колкото може по-надалече и по-бързо. Дори и тия кучи синове знаят, че не можеш да задържиш каменна лавина, докато събираш мъртвите си — отвърна Тобиас.
Деклан се обърна към ръба на платото над тях. Скалата нагоре като че ли изобщо не беше помръднала и изглеждаше достъпна за изкачване. Беше почти готов да се разплаче от облекчение. След това си напомни, че това е само първата стъпка. Все още трябваше да намерят път през планините до морето. Но първо трябваше да намерят храна.
— Хайде да отдъхнем малко, после се махаме оттук.
Не чу възражения.
Хату излезе от умственото си състояние и се олюля. Бодай бързо скочи да се притече на помощ, та младежът да не падне.
Сложи го да седне на стола, който току-що беше освободил, и попита Натан:
— Какво стана?
— Неща, които не съм способен да разбера, още по-малко да обясня — отвърна Натан. На лицето му се четеше почуда.
Хату изглеждаше объркан, но след малко погледът му бавно се фокусира.
— Жаден съм — каза той.
— Ей сега ще ти дам вода — отвърна Бодай.
Бързо му донесе пълна чаша и Хату я изгълта.
— Това беше… удивително — каза след това.
— Кое? — попита Бодай.
— Намерих Деклан — каза Хатушали.
Бодай кимна.
— Водеше мъже, които бягаха от… Бягаха от хора, които… бяха зли, Бодай. Дори не съм сигурен дали бяха хора. — Отпи глътка от отново налятата от Бодай чаша. — Тъй че спасих Деклан и отряда му.
Очите на Бодай се разшириха и той погледна от Хату към Натан. После прошепна:
— Как?
— Предизвиках каменна лавина, която прогони преследвачите на Деклан. Неговите хора изглеждаха така, сякаш са минали през…
— Предизвикал си лавина? — прекъсна го Бодай.
Хату кимна и допи водата.
Бодай погледна питащо Натан. Той му отвърна с вдигане на веждите и свиване на рамене.
— Хату, даваш ли си поне малко сметка какво си направил? — попита Бодай.
— Нали току-що ти казах — отвърна Хату.
Бодай отново погледна Натан, а той отново сви рамене.
— Все още е толкова млад… — промърмори Бодай.
Натан изгледа за миг Хатушали и каза:
— Правиш неща, които никой друг човек на тази планета не може да направи. Ти си единственият мъж, който може да прави някаква магия тук. Никоя жена не може дори да се доближи до силата ти.
Хату премисли казаното от Натан, след което се усмихна и попита:
— И какво правим по-нататък?
— Нямам представа — отвърна Натан.
Деклан лежеше неподвижно като всички зад него. Бяха вървели по сухо речно корито цял ден и не бяха видели никакви следи. Сега обаче бяха чули тропот на коне в далечината. Деклан се надяваше, че са успели да се скрият навреме във високите сухи треви покрай брега. Знаеше от битката край Ейбала, че дори хората му да бяха здрави и в добра форма, ще им е трудно да се справят с нападатели на коне, но все пак можеха да ги надвият. В сегашното им състояние обаче нямаха никакъв шанс да оцелеят.
Слънцето печеше безмилостно. След като изпълзяха от северния каньон на Раната, бяха излезли близо до границата на Горящите земи и района на Граничните племена. Деклан нямаше никаква представа колко време ще им трябва да стигнат до Ейбала или до някое от селищата на север от това пристанище.
Все пак преди два дни бяха намерили кладенец, най-вероятно изкопан от номадите. Тобиас и другите, които бяха служили като охрана на кервани, казаха, че на север имало извори и дори няколко езерца, но толкова далече на юг на никого не му се беше налагало да търси кладенци. Тобиас също така изтъкна, че рискуват да умрат, ако пият от кладенец без разрешението на номадите, които са го изкопали.
Деклан беше на мнение, че всъщност вече са мъртви — ако някое племе ги беше забелязало. Нападението на Ейбала показваше, че каквото и разбирателство да беше имало между номадите и обитателите на крайбрежието, явно беше приключило.
Изчака още малко, но не чу никакъв звук, освен полъха на вятъра и жуженето на насекоми, тъй че рискува да се надигне и да погледне. Не се виждаше никой и той погледна мъжете зад себе си. Кимна им, изправи се и те го последваха.
— Май трябва да обръщаме повече внимание на прахта — каза той и докато говореше, осъзна, че му е малко трудно да мисли ясно. Погледна към небето и прецени, че все още има три часа или малко повече до залез-слънце. А вървяха на запад, срещу заслепяващия зной.
Знаеше, че трябва скоро да намерят сянка и вода, макар че място за отдих за ден щеше да е още по-добре.
Себастиян посочи напред и каза:
— Виж.
Деклан се вдигна.
— Какво? Не виждам нищо.
— Птици — каза стрелецът. — Не са лешояди.
— Това означава вода — каза Сиксто.
— И може би нещо за ядене — добави Тобиас.
— Дръжте се покрай тревата и бъдете нащрек — каза Деклан, мъчейки се да надвие замайването си.
Сиксто забеляза усилието му и тикна меха си в ръцете му.
— Пий! Трябва да пиеш. — Деклан понечи да възрази, но Сиксто го отряза: — Трябва! Няма да те нося, по дяволите!
Деклан взе меха и го надигна. Водата миришеше на минерали и нагарчаше, но беше добре дошла, макар и възтопла.
