Върна меха и постоя малко, после се обърна и махна на мъжете да продължат.
Скоро той също можа да види точици, кръжащи над далечния хоризонт, и се удиви колко по-добро е зрението на Себастиян от неговото. Щом слънцето започна да се снишава, видя като че ли дървета далече долу.
— Надявам се да е оазис — каза Сиксто.
— Жалко, че не мога да видя това, за което говорите — рече Тобиас, — но дано да си прав.
След по-малко от час, къде с кретане, къде залитайки, стигнаха до ръба на полегато възвишение и видяха долу голямо езеро, обкръжено от дървета и храсти.
Без Деклан да е казал нищо, мъжете се откъснаха от редицата и затичаха надолу към езерото. Сиксто огледа бързо наоколо и каза:
— Чисто е!
Мъжете бързо налягаха по брега, пиеха и плискаха вода по лицата и вратовете си, някои натопиха ръцете си до лактите.
— Достатъчно голямо е да се изкъпем — каза Тоомбс.
— Не и преди да съм се напил — изхленчи Оскар. — Мръсни сте.
Водата беше чиста и хладна, засенчена от слънцето през повечето от деня. Деклан усети, че се е съживил, и се изправи.
— Откъде идва тази вода? — попита Мик Сойер. Тъмното му лице лъщеше и от него капеше вода — беше го топнал цялото, за да пие.
Деклан вдиша дълбоко, главата му се бе прояснила.
— Оттам — отвърна и посочи. — Идва оттам.
Щом слънцето докосна най-високия връх, планинската верига пред тях се очерта ясно. Не бяха високи планини, а предимно големи хълмове: беше преминавал през по-високи хребети, проточили се от Хълма на Беран до Медни хълмове, но там имаше добре поддържани пътища. Според бойците на Южна Тембрия през тези тук нямаше безопасно преминаване. Граничните племена използваха един къс проход, отделящ се от добре утъпкан маршрут малко по на север от сухото речно корито, което бяха проследили.
Деклан беше обмислял дали да рискува по най-южния проход, най-често използван от племената при търговията им в Ейбала, или да се насочат към подножията и върховете на север. Беше стигнал до заключението, че мъжете нямат достатъчно сили за марш през открита земя до хълмовете на север, а след това да намерят друг проход през планините и да възвият обратно към Ейбала.
До този момент не се бяха натъквали на конници от племената, макар че веднъж се бяха скрили, след като видяха облак прах, вдигащ се на север. Деклан предположи, че е чета конници, движеща се успоредно на тях, и реши, че е време да вземе решение.
— Фурми! — извика Ейк, скочи на крака и затича към едно дърво. — Дайте ми рамо!
Микола и Джак Сойер притичаха, за да го избутат нагоре и да се закатери по дървото.
След няколко минути всички ядяха фурми, а Деклан отпусна гръб на една скала, докато се наслаждаваше на сладките плодове. Изпитваше облекчение, че дотук бе успял да изведе всички до един от Раната. Осъзна също така, че е бил в много по-тежко състояние, отколкото си признаваше, и само настояването на Сиксто да пие по-рано през деня го беше опазило да не рухне под жегата.
— Мисля, че трябва да отпочинем тук — каза той.
— Може никой да не е идвал тук от доста време, но това не значи, че сме единствените хора на Гарн, които знаят за това място — обади се Сиксто.
Деклан кимна.
— Ако искаш, обиколи наоколо и огледай.
— Ще видя и дали има някое място, където да се скрием, ако някой се появи неочаквано. Ти отдъхни.
Деклан реши, че няма желание да спори. Никога не се беше чувствал толкова изтощен. Дори докато се съвземаше от раните си след опустошаването на Хълма на Беран. Затвори очи и за секунди заспа.
Хатушали и Бодай седяха в библиотеката, Хату четеше откъси от книги на странни езици, а Бодай водеше бележки.
— Тази е по животновъдство — каза Хату.
— Това ще е… — Провери в списъка и каза: — Номер четиристотин и шестнайсет.
Стана и занесе книгата до една голяма купчина от другата страна на грамадна вече полупразна лавица. До купчината имаше гърненце с мастило и паче перо. Хату откъсна късче хартия, написа числото, размаха хартията, докато мастилото засъхне, и я подпъхна под корицата на книгата.
— Това са около трийсет книги по земеделие и скотовъдство — каза на Бодай, докато се връщаше. Изведнъж спря и кривна леко глава, сякаш се вслушваше в нещо.
— Какво? — попита Бодай.
— Хава… би трябвало да е тук утре. — Усмихна се широко.
Бодай понечи да каже нещо, но в този миг Натан се появи иззад същата лавица.
— Ти просто изчезна! — каза Бодай.
— Трябваше да говоря с някого — отвърна кратко Натан и седна срещу него.
После се огледа и попита:
— Как стигнахте дотам? — И посочи лавицата.
— А ти как напусна? — попита Бодай. — Нямаше те, но нито един кораб не е напускал пристанището… от няколко дни!
Натан махна пренебрежително с ръка.
— Знам няколко трика.
— Къде беше? — попита го Хату.
— Опитах се да получа някои отговори — отвърна Натан.
Бодай понечи да заговори, но Натан го прекъсна.
— Ти — каза рязко и посочи Хатушали с пръст. — Ти си проблем.
Хату седна.
— Имаш способности, които нямам представа как да помогна да контролираш. Опитвал ли си още от силите си, откакто напуснах?
