Донти наблюдаваше как инженерите на барона изпъват дълги тежки оплетки от клонки към един висок прът на сто крачки разстояние. Беше дошъл с фургона, пълен с инженерно оборудване, и беше увлекателно да гледа как планират очертанията на новия гарнизон.
От градчето Хълма на Беран беше останала изгоряла коруба. Съгледвачи донесоха, че няколко околни ферми вече отново работят и че в близките гори също има хора, но самото градче беше изоставено. Улиците се разпознаваха само по опожарените участъци от почернели стени и основи. Нито една сграда не бе останала непокътната, макар че все още стоеше един голям склад, където се беше сражавала последната отбрана на градчето — без една стена и с полуизгорял покрив.
Командващият, капитан Балдазар, вече беше наредил да го оправят, за да настани там хората си.
Преди Донти да тръгне, баронът му беше дал изрични указания. Официалната му роля беше останала смътна, освен че вече не беше част от работната група, а куриер, получаващ заповеди само от капитана.
Това назначение като че ли беше особено дразнещо за един войник, Джексън Дийкин, с когото Донти имаше недовършена работа. Побойник, който веднъж се беше опитал да го убие, Дийкин беше достатъчно добър боец, за да го задържат на служба при Дейлон, макар че вероятно го бяха хвърляли в тъмницата повече пъти от всекиго във войската.
В момента той беше с един наряд, който проверяваше всеки идващ в тази част на баронството от изток. Малко бежанци пристигаха, но голяма част от обикалящите из тази част на границата с Дивите земи бяха разбойници и мародери. След като Донти се увереше, че в Хълма на Беран все още не са дошли агенти азанти, щяха да го преместят при този наряд да проверява фургоните заедно с войниците. Статутът му при барона поне щеше да спре Дийкин да го напада — ако все още беше там. Това, както и един корав сержант, Колин, бивш подофицер и за барона на Медни хълмове. Беше едър като мечок и от кес’туните, планински народ, които не търпяха оскърбление от никого. Беше дошъл на юг след като Медни хълмове падна и положението на барон Родриго остана неизвестно и с охота беше приел служба при барон Дюмарш.
Донти се надяваше Дийкин да не се е скарал с Колин, да е ядосал бившия подофицер и вече да са го убили. Искаше да изпита това удоволствие лично.
След известно време му омръзна да гледа как изпъват плета и ръсят креда да означат къде да се копае за основите. Беше работил достатъчно като зидар на стените на Маркенет, за да му стигне за цял живот, а и освен това от него се очакваше да гледа за подозрителни типове.
Помисли да пообиколи из града, макар да знаеше, че едва ли ще намери нещо, заслужаващо да се докладва — контролните пунктове проверяваха връщащите се в града. Но знаеше, че капитан Балдазар няма полза от него, освен ако не открие нещо. Нямаше нито един оцелял хан, тъй че дори нямаше къде да пийне нещо или да се сбие.
Накрая реши, че е направил всичко, което може, и тръгна да намери капитана. Закрачи небрежно обратно към импровизирания щаб и осъзна, че освен няколкото местни, завърнали се наскоро, за да открият, че цялата им собственост вече я няма, всички останали са хора на барон Дюмарш.
Докато се приближаваше, видя два фургона, които се движеха към щаба. Предния го караше някакъв слаб тъмнокос тип, целият жили и мускул. На краката на втория седеше слаба почерняла от слънцето жена с посребрена кафява коса. Когато Донти се приближи, коларят извика:
— Къде е капитанът?
Донти посочи.
— Там вътре. Ела с мен.
Коларят скочи от фургона и щом стъпи на земята, Донти го попита:
— Не те ли познавам?
— Не мисля — отвърна коларят. — Казвам се Ратиган. Може да сме се срещали тъдява. Карам това-онова за барона, от набезите насам.
— Ами… — Донти замълча, после каза: — Паметта ми е размътена след един удар по главата, тъй че може и да съм те виждал. — Беше загубил памет за известно време, заради магията на Сестрите на Дълбините, не че щеше да сподели тази история с някого. — Както и да е, идвай. Капитанът е вътре.
Влязоха и завариха капитана в една непокътната част на иначе празния склад. Беше се навел над една маса и разглеждаше стара карта на района, обкръжена с бележки и кратки съобщения. Държеше перо и нанасяше промени с червено мастило. Донти и Ратиган постояха мълчаливо, докато той не ги забеляза.
— Какво? — попита капитанът.
Донти посочи Ратиган.
— Доставки.
— Баронът праща сечива за новия гарнизон — каза Ратиган.
— Донти, заведи го — каза Балдазар. — Замълча, после попита: — Нещо друго има ли?
— Ходих два пъти от единия край на града до другия, капитане. Нищо няма тук. Може би да замина за граничния пункт.
— Тогава върви — каза капитанът, явно нетърпелив да се върне към поправянето на картата.
— А кон, сър? Дълъг път е за пеш.
— Резервните са там отзад — каза Балдазар.
— Слушам, сър — отговори Донти, хвана Ратиган за ръка и го обърна. Ратиган рязко издърпа ръката си, но си замълча.
Щом излязоха навън, Донти каза:
— Капитан Балдазар има много неща на главата.
