Ратиган го изгледа рязко в знак, че не обича да го командорят, дори и малко, но си замълча и се качи на капрата на фургона си.
— Къде е строежът на гарнизона?
— Надолу до ей оня ъгъл, завий надясно, после две улици, след това наляво и направо. Ще видиш едни с флагчета и онази трикрака измишльотина, над която надничат, докато опъват плет.
Ратиган се обърна и ревна на жената на втория фургон:
— Карай след мен, Роз!
Плесна с юздите и подкара фургона, а вторият фургон след миг пое след него.
Донти погледа след тях, докато се отдалечат, а след това заобиколи сградата към вдигнатата набързо ограда, където бяха конете. Близо до портата имаше няколко скоби, набити на висок пилон, и на тях имаше седла и подпруги, а от клинове, набити на една висока дъска зад него, висяха сбруи. Двама отегчени на вид стражи пазеха конете и го изгледаха въпросително. На целия гарнизон беше указано, че Донти е свръзката на капитана, тъй че не казаха нищо, когато взе една от сбруите и отвори вратата.
Избра един здрав на вид кафяв скопец и бавно го приближи. Конят не се дръпна и прие седлото и юздата, без да се противи.
Донти го изведе, яхна го и се огледа. По ъгъла на слънцето прецени, че ще стигне до контролния пункт малко преди залез. Даде си сметка, че ще пропусне обяда, но храната на граничния пункт сигурно щеше да е толкова добра, колкото и в походната трапезария, тъй че реши, че загубата няма да е голяма.
Щом подкара през градчето, мина покрай двата фургона до гарнизона и махна бегло на Ратиган и високата жена.
Вече си беше имал работа с достатъчно коне, за да знае как да редува ездата: бавен ход, тръс и лек галоп, тъй че на животното да не му трябват дни отдих, и както беше очаквал, пристигна малко преди залез-слънце.
Стражите се бяха събрали около вдигнатата наскоро бариера, която се отместваше, за да пропусне преминаване, но щеше да е достатъчно ясен знак за всеки идващ по пътя да спре.
Двадесетте въоръжени мъже до нея със сигурност щяха да са още по-убедителни.
След като се приближи, Донти видя другите коне, вързани за въже, изпънато на земята. Висок до гърдите коневръз щеше да позволи по-бързото развързване на животните, но Донти разбра този сравнително небрежен подход. Освен ако конен отряд не препуснеше внезапно срещу тях, мъжете на това място бяха в добра позиция за защита.
Контролният пункт бе разположен на върха на дълго полегато възвишение, тъй че всеки идващ към тях щеше да се движи нагоре по склона, а и бяха вдигнали насип, зад който стрелци можеха да пускат стрели към всеки, който се приближи. Донти подкара към лагерния огън и видя, че повечето мъже са се събрали около него, с двама на пост недалече от тях на пътя.
Едрият сержант, Колин, стана и закрачи към Донти, щом той спря коня си.
— Заповеди?
— Нищо ново — отвърна Донти. — Капитанът приключи с мен в Хълма на Беран, тъй че съм тук, за да подуша за още от ония източни шпиони.
Точният характер на затворниците азанти се пазеше в тайна от всеки, който не беше непосредствено въвлечен в тяхното разпитване или грижи. За останалите от гарнизона те бяха „шпиони от Изтока“ и, както Донти беше предсказал, мълвата за тях в замъка на барона се ширеше. Повечето хора предполагаха, че са агенти на Сандура.
— Добре — каза Колин. — Погрижи се за коня си и ела при огъня. Имаме гореща супа с месо и корав хляб.
Донти слезе от коня и докато го обръщаше забеляза, че от другата страна на огъня седи Джаксън Дийкин — наблюдаваше го с присвити очи. Донти се задоволи с лека усмивка и разбра, че и двамата знаят, че имат сметки за разчистване.
Хату чакаше на кея „Кралицата на бурите“.
Хава му махна от квартердека и той отвърна на махването. Знаеше, че тя няма да слезе, докато корабът не бъде разтоварен, тъй че се отдръпна и изчака да пуснат мостчето.
Първи слязоха петдесетина души. Хату предположи, че трябва да са занаятчии и земеделци, което щеше да е добре дошло. Един от моряците на Хава ги насочи към главната трапезария, където можеха да хапнат и да чуят повече или по-малко стандартното приветствие за добре дошли от Катариан и Бодай. Сабела и другите послушници щяха да им помогнат. Водачът на Огнената гвардия Елмиш, към когото всички се обръщаха с „приор“, се беше оттеглил в малка къща на върха на един хълм с изглед към Светилището. Явно след като бяха намерили Хату цялата им цел вече се преосмисляше. Хату допускаше, че сега Катариан ръководи Светилището, след като Бодай прекарваше почти всяка будна минута с Натан и него самия, но не беше направено никакво официално изявление. Според Хату като че ли всъщност никой не ръководеше.
След като започнаха да разтоварват, горе на мостчето се появи някакъв мъж и заслиза. Беше Балвен, братът на барона. Спря пред Хату и каза:
— Здравей, Сефан.
Хату примига, а после се засмя.
— Вие вероятно сте единственият жив човек, който ме е наричал така, Балвен. — Махна с ръка и добави: — Добре дошли в Светилището.
— Ще ме разведеш ли наоколо?
— Чакам жена си — каза Хату.
— А, да — отвърна Балвен.
— Тя ще се позабави, тъй че мога да ви заведа при човек, който да ви разведе. Елате с мен.
