И да се подразни Балвен от липсата на официално обръщение, не го показа. Хату го поведе към общата трапезария и видя, че Катариан и Бодай току-що са приключили с поздравленията си и много от хората вече се хранят.
Придружи Балвен до двамата мъже и каза:
— Бодай, Катариан, може би помните Балвен, първия съветник на барон Дюмарш.
— Здравейте — каза Бодай. — Това е голяма изненада. — Обърна се към Катариан. — Запознах се с този благороден мъж, когато предадох Хату на грижите на неговия брат, барона.
— Познавам го — отвърна Катариан с усмивка и лек поклон.
— Не мисля, че ви помня — каза Балвен.
— Играех ролята на просещ монах по това време, тъй че не сте имали причина, милорд. Но ви видях няколко пъти, когато слухтях из Маркенет и търсех него. — Посочи Хатушали.
— Вие сте причината да съм тук — каза Балвен на Бодай.
— Аз ли? Защо?
— Пленихме двама азантски шпиони.
Казаното порази Бодай. Лицето му пребледня.
— Хванали сте ги живи?
— Да, и ни казаха много увлекателни неща.
— Те са почти легенда в Коалтачин — каза старият учител. — Вдъхват голям страх и трябва да се отбягват на всяка цена.
— Значи имаме много за обсъждане и ако благоволите, моят брат би желал да се върнете с мен в Маркенет.
— Помня как реагира, когато ги видях в Сандура — каза Хату. Обърна се към Балвен. — Аз също бих искал да знам…
Балвен го прекъсна.
— Говори с Хава. Тя първа започна да разплита този възел от загадки.
— Добре — каза Хату. — Тя скоро ще слезе от кораба, тъй че се връщам там.
Бодай махна на Балвен да се отдръпнат от хранещите се хора и каза:
— Трябва да поговорим.
— Абсолютно.
Бодай се обърна към Катариан.
— Ти дръж нещата под око тук, а аз ще заведа Балвен в библиотеката. — Огледа се и махна на едно от кухненските ратайчета. Обърна се към Балвен и попита:
— Гладен ли сте, сър?
— Мога да изчакам.
— Добре. — После каза на момчето: — Донеси бутилка вино и две чаши.
Балвен се засмя и като забеляза обърканата физиономия на Бодай, каза:
— По-добре да са две бутилки.
Деклан остави мъжете да отпочинат за два дни. Обраха дръвчетата с фурми, а от другата страна на езерцето намериха малини. Себастиян предложи да идат на лов, но Деклан отказа. Не искаше да разделя групата по никаква причина.
Слънцето се вдигаше на изток и Деклан организираше хората за преход, когато Микола дойде при него и каза:
— Всички мехове са пълни. — Деклан само кимна, а Микола добави: — Ще намерим ли още?
— Не знам — отговори честно Деклан. — Но колкото по на северозапад вървим, шансовете са по-добри.
— Откъде все пак идва тази вода? — попита младежът.
— Казах на Мик Сойер — от онези планини, към които сме се запътили.
— Как?
— Подземна река.
— Река под земята?
— Водата, която бликаше от стената на стръмнината северно от лагера в Раната, тя също е част от подземната река. Не всичкият дъжд, който пада в онези хълмове и планини, изтича. Една част прогизва и тече натам. — Махна към Раната. — Затова там има дървета, храсти и животни. Има едно място близо до Медни хълмове, където водата извира от склоновете на хълмовете. Казаха ми, че е подземна река. Е, хайде да се махаме оттук, преди отново да стане адски горещо.
Махна на хората да се съберат и каза:
— Бях приел да водя, но този път трябва да ви помоля да гласуваме.
— За какво? — попита Сиксто.
Деклан посочи наемниците от Южна Тембрия.
— Те казаха, че планините на североизток от Ейбала са непроходими, а би трябвало да знаят. Знаем, че помадите слязоха до Ейбала през проход между планините и Горящите земи. Тъй че въпросът е дали вървим на север и се опитваме да намерим по-кратък път до Ейбала, или рискуваме през прохода, който използват помадите?
— Ти реши, капитане — каза Тобиас.
Сиксто го последва.
— Какво мислиш, че е най-добре, Деклан?
Деклан беше отпочинал, но все още не се чувстваше както преди. Като всеки от мъжете тук беше загубил тегло, отслабнал от лишенията и суровия преход. Пое си дълбоко дъх и каза:
— Обещах на Богартис да изведа оттук живи колкото може повече от вас. — Усети, че в очите му започва да се сбира влага и че гневът му започва да се усилва. — Ще добавя към онова обещание и тези, които намерихме в Раната, и ще направя каквото мога, за да уважа тази клетва.
— Но нямаме шанс в отбранителен бой срещу еднакъв брой отпочинали воини. — Помълча малко за възражения, но след като такива не последваха, продължи: — Ако набезите са приключили, помадите ще са се върнали в степите. Минаването през онзи проход е два, може би три дни пеш. Ако ни види някоя банда конници, ще сме оголени на откритото, без никакви укрития.
— Другата ни възможност е да подминем прохода и да се надяваме да намерим друг път през планините. — Усети, че е на ръба да заплаче от безсилие и гняв, но надви сълзите и довърши: — Искам да стигнем до Ейбала. Искам да ни намеря безопасно преминаване и да се измъкнем от тази прокълната от боговете земя.
За изненада на Деклан тъкмо Оскар бе този, който каза:
— Ще те следваме навсякъде, капитане.
Деклан кимна.
— Ще минем през прохода, използван от помадите, и ако се наложи да си пробием пътя с бой, ще се бием.
