— Има може би сто, дори двеста държави, пръснати по континента. Някои от тези държави са във федерации, а други са си сами. Всяка си има свой собствен език и войната е постоянна, а съюзите се променят сякаш произволно. И ти искаш да отидеш там?
Хава кимна отсечено и каза:
— Ти, изглежда, си успял да ходиш там много пъти, а ето че си тук.
— Първо защото знам няколко места, които са безопасни за посещение.
— Точно затова те потърсихме — каза Хава.
— И защото прекарах много години, избягвайки… да кажем, че ми отне много време, докато открия, че не всички азанти са стриктно покорни на господарите си, лордовете на Прайдове.
— Как откри кои са те?
— Има някои неподкупни азанти, които просто отбягваш на всяка цена. Те са фанатици, които мислят за лордовете на Прайдове като за свои спасители.
Хава бръкна в джоба на елека си и каза:
— Носят ли от тези?
И сложи една от черните лакирани значки на масата.
Червения Суини почти подскочи на стола и бързо се дръпна назад, сякаш емблемата беше прокълната.
— Откъде го взе това?
— От един мъртъв азант — каза тя спокойно.
Катариан извади друга, на верижка, и също я сложи на масата.
Червения Суини се смъкна на стола си.
— И ти ли?
— Не — каза Катариан. — Тя ми я даде.
Червения Суини дълго поседя неподвижен и смълчан, след което избухна в смях, толкова силен, че другите клиенти ги изгледаха. След като смехът му заглъхна, си пое дълбоко дъх, погледна Хава и каза:
— Тук се разправя една история, не, няколко истории. За оная луда жена, която отвлече най-добрия кораб на азантите, „Кралицата на бурите“, от тях без никакви затруднения. Открадна кораба съкровищница на Златния прайд и е пленила още два или три други кораба на азантите. — Зяпна я ококорен и в почуда. — Ти ли си това?
— Може би — отвърна тя.
— Значи ти си Морския демон.
— Морски демон? — Хава присви очи. — Не знам дали ми харесва това.
Червения Суини отново се засмя.
— Колко такива медальони имаш?
— Колкото ми трябват.
Червения Суини я изгледа мълчаливо, после каза:
— Какво мислиш да правиш?
— Първо, да проуча и да видя как са нещата там. След това смятам да помогна на тия, които опустошиха дома ми, да паднат на колене.
Червения Суини се ухили.
— Ако бях четирийсет години по-млад, щях да се оженя за теб, Морски демоне.
— Мисля, че трябва да променим името — каза Хава.
— И как да те наричам тогава? — попита Червения Суини.
Хава вече усещаше, че ромът започва да я хваща, и разбра, че още едно питие и ще е пияна.
— Харесва ми Кралица на бурите, но това е името на кораба ми. — Погледна го и каза: — Капитан Хава ще трябва да свърши работа.
— Капитан Хава да бъде — каза Червения Суини и ѝ протегна ръка.
Тя я стисна.
— А аз съм… — надигна се Катариан.
Червения Суини махна с ръка.
— Не ме интересува.
Катариан си седна с изражение все едно са му ударили шамар.
Червения Суини протегна ръка и стисна леко китката на Хава за миг, после я пусна и каза:
— Идвам с теб.
— Нали каза, че си пенсиониран.
— Старец съм, но мога да издаяня на още един-два боя, а и никой не знае как идва краят му. Ще съм щастлив обаче да умра дори преди да ми е дошло времето, за да видя какви поразии си намислила за лордовете на Прайдове.
Хава се усмихна и каза:
— Добре. Ловки кучи синове никога няма да са ни достатъчно.
Деклан беше оставил мъжете сами да наложат ритъма. Няколко от старите спяха много, докато се възстановяваха от изпитанието на бягството от Раната. Деклан се възхищаваше най-много на тях, тъй като им беше най-трудно, но по някакъв начин бяха успели. Много от тях вероятно никога нямаше да имат сили да се бият отново, колкото и да го искаха, но той мълчаливо се закле в паметта на Богартис, че никой мъж в четата му няма да бъде изхвърлен, докато той я води. Имаше много задачи, които бивш боец можеше да изпълни за един наемнически отряд. Ако някой от тях пожелаеше да не продължи повече, щеше да се постарае да ги осигури в Маркензас.
През трите дни, откакто бяха заели изоставения хан, членовете на четата бяха събрали достатъчно вещи, за да направят кухнята функционална, включително една малка торба сол, прибрана от една празна ферма, която се добави към подправките, намерени в кухнята.
Малко пазарене за прясна риба и прясно избито масло от една ферма на половин ден пеша на север, и мъжете най-после се хранеха достатъчно добре, за да изглеждат по-младите бойци годни за път.
Сиксто се появи на вратата и махна на Деклан да излезе. Беше ходил на методично претърсване на града и мъкнеше на рамо голям чувал. Смъкна го и когато дъното на чувала се опря в камъните, Деклан чу дрънчене на стъкло.
— Още успехи ли? — попита той.
— Много повече, отколкото очаквах или заслужаваме — отвърна Сиксто с усмивка. Отвори торбата и Деклан видя три големи бутилки.
— Вино?
— В един ъгъл на мазето в дома на някакъв богат търговец. А също и това. — Той отвори по-широко чувала и Деклан видя вътре малко сандъче.
— Отвори го — каза Сиксто.
Деклан се пресегна, вдигна закрепения с панти капак и видя под него монети.
— Злато!
