— Който е живял в онзи хубав дом, е побягнал преди да може да вземе скритото си богатство — каза Сиксто. — Смятам, че трябва да е над сто къса.
Деклан осъзна, че вече има достатъчно, за да наеме кораб до Маркензас и да му остане достатъчно, за да закупи още оборудване тук в Ейбала. Хората на града бавно се връщаха и някои носеха стоки за размяна или продажба.
— Тази вечер вино — каза Деклан. — Ще помогне малко на по-старите, а не е достатъчно, та някой да се напие и да направи някоя глупост. — Погледна отново сандъчето и махна на Сиксто да затвори чувала. — Който и да е бил онзи търговец, или е мъртъв, или е на много мили оттук, иначе това злато нямаше да е там и да го намериш. — Погледна го питащо. — Как точно го намери, между другото?
— Беше студено мазе, добро според мен, след като все още усещах прохлада вътре. Подът беше покрит със стъкла от счупени бутилки и вонеше на вино. Тези три бутилки се бяха изтъркаляли в ъгъла и зарязани от плячкосалия мазето, но малкото буре беше горе на една по-малка лавица и се зачудих защо е оставено. Завъртях чепа, но не излезе нищо. Тъй че дръпнах силно и лъжливата предница се измъкна — и сандъчето беше вътре.
Деклан се засмя.
— От теб би излязъл добър крадец.
— Не мисля. Пък и ми е късно. Ако нападателите не са се били напили, можеше и да са го намерили.
— Е, малко късмет най-после. Намери някое скътано място, когато можеш, и ги преброй.
— Ти какво ще правиш?
— Дразни ме онзи кораб във водата там и ще видя дали мога да намеря лодка и да догреба до него.
Сиксто кимна.
— Аз също съм любопитен. Ще дам торбата на Тобиас да я пази и ще дойда с теб.
Деклан кимна и след няколко минути двамата вървяха на север покрай кея.
— Преди да побегнем от града — каза Деклан, — видях малки докове за лодки ей натам. — И посочи напред.
— И нищо близо до южната порта, доколкото помня — каза Сиксто.
— Колко на север отиде, докато претърсваше?
— Около средата, от кейовете, на североизток и обратно. Почти всичко на юг от големия пазарен площад води към централната градска порта, през която нахълтаха нападателите. Смятах след това да започна от другата страна на площада.
Деклан отиде до ръба на кея и надникна долу.
— Какво гледаш?
— Май лодка. Преобърната и потънала.
Сиксто се приближи и също погледна.
— Виждам само кал.
Деклан кимна.
— Добре. По-добре да продължим.
Щом наближиха центъра, видяха доста хора, присвити по входовете и движещи се по улиците. Все още нямаше нищо, наподобяващо ред, тъй че хората се плашеха от гледката на двама въоръжени бойци и се скриваха зад ъгли, затворени врати и прозорци със спуснати кепенци, щом ги видеха.
Някои по-предприемчиви или алчни бяха устроили импровизирани дюкяни в изоставени складове или продаваха от колички или от набързо вдигнати сергии с изпънато над тях парче плат.
— Животът се връща, макар и бавно — отбеляза Сиксто.
Колкото по на северозапад вървяха, толкова повече хора виждаха.
Деклан спря и се огледа, за да се ориентира.
— Ние слязохме ей там, нали? — попита и посочи към северозападния край на кея.
— Да — отвърна Сиксто.
— След това дойдохме насам… — каза Деклан. Огледа отново. — И побягнахме оттук… — Посочи. — Онзи продавач на лодки е по-натам.
— Паникьосаният?
— Беше единственият, с когото говорихме — отвърна Деклан.
Пристанището се връщаше към обичайното ежедневие и Деклан и Сиксто намериха продавача на лодки на същото място, където беше, когато всички бягаха на юг. Изглеждаше малко по-измършавял, но дрехите му бяха по-чисти, а там, където накитите бяха оставили бели ивици по пръстите, сега се виждаха няколко евтини пръстена.
— Приятели мои! — възкликна той с ентусиазма на продавач. — Оцелели сте! Колко чудесно! Лодка търсите, нали?
Деклан огледа района. Забеляза, че там, където преди стърчаха ниски подпори, за да поддържат всяка лодка, сега е само празно място.
— Търсехме, но явно ти липсват лодки.
— Всички са на сигурно място — каза търговецът. — Гаранж знае кога идва бедата, тъй че бързо си крие лодките. — Махна им да го последват. — Елате, ще ви покажа.
— Ти ли си Гаранж? — попита Деклан.
— Ами аз, кой друг — отвърна мъжът.
Поведе ги по улицата покрай дюкяна, а след това по лъкатушеща задна уличка до един склад.
— Не е лесно за намиране място — каза Гаранж.
Извади голям ключ и го пъхна в най-голямата ключалка, която Деклан бе виждал, и с малко усилие превъртя ключа. Дръпна резето, което минаваше през две огромни скоби, едната в стената, другата до нея на голямата дървена врата.
— Освен това — каза той, след като избута вратата по жлеба в пода, — за какво са им на конници лодки? Крия ги тук, за да не ги потрошат просто от злоба.
Деклан видя половин дузина рибарски лодки и скифове с различна големина, полегнали на дървени подпори. Посочи една и каза:
— Това е рачешкият нокът, дето щеше да ни продадеш преди набега.
— Да! Превъзходен избор.
Деклан помисли за миг, след което се обърна към Сиксто.
— На повечето хора няма да им дойдат зле още няколко дни почивка, тъй че все още можем да изпълним задачата си.
