— Хайде да седнем, преди да почнем запознанството — предложи Червения Суини и поведе нагоре по брега.
По тясна пътека през гората над пясъчната ивица стигнаха до няколко паянтови постройки. Всичките им прозорци с изглед към океана бяха със спуснати кепенци, но когато изкачиха дървените стъпала до една веранда и вратата се отвори, навън се изля светлина.
Приличаше на нещо като хан, но бе най-занемареният хан, който Хава бе виждала. Имаше по една маса от двете страни на вратата, а пред отсрещната стена имаше тезгях, стъкмен от две дъски върху две бурета, отрупан с кани, бутилки и празни глинени чаши.
— Наливайте си — подкани ги старецът и посочи импровизирания тезгях.
Катариан отиде да огледа какъв е изборът.
Домакинът им, за какъвто Хава мислеше стареца, каза:
— Всичко е безплатно. Малко от неофициалния превоз, който минава оттук от време на време. Имаме един приятел в град Уандасан, който си пада по онова ужасно уиски, дето го правят в Северна Тембрия. Аз лично не мога да го понасям, но някои хора го харесват. Има две бутилки, останалото е вино и ром.
— Не пием водата тук, освен ако не я преварим, иначе човек се продрисква. — Обърна се към Червения Суини. — Е, какъв е планът?
Суини се ухили.
— Ще събаряме лордовете на Прайдовете.
— Ха! — изсмя се старецът. — Не, сериозно, не би дошъл тук без план.
— Не е мой план, а неин — каза Червения Суини и посочи Хава.
— Неин?
Червения Суини посочи стареца и каза на Хава:
— Този дърт крадец е Антон Маколиш. Това е синът му Рануф, а хубавият младок ей там е внук му Майкъл. Господа — каза той и се обърна леко на стола си, — това е капитан Хава и тя има план.
— Честно? — попита Антон.
— Честно — отвърна Червения Суини.
— Ума си ли си изгубил? Не че си имал много някога, но това момиче и този… тип, ще събарят лордовете на Прайдовете?
— Може би знаеш Хава под друго име. Морския демон.
Всички се смълчаха, а после Антон каза:
— Честно?
— Честно — отвърна Червения Суини.
— Значи, ти си жената, дето обикаля насам-натам и убива убийци азанти, и им краде корабите?
— Само когато ми се наложи — отвърна Хава.
— Майкъл — каза Антон, — тичай до къщата и донеси оная кана специален ром. Това е история, която искам да чуя.
— Абсолютно — каза Червения Суини.
Катариан се върна от тезгяха и седна.
Хава ги погледна един по един и каза:
— Хайде да изчакаме рома.
Деклан с още петима мъже пренесоха лодката до пристана и надолу по малък дървен кей, който леко се спускаше към водата. Нагазиха до колене и я смъкнаха. Щом лодката заподскача на вълните, Деклан каза:
— Връщате се в хана и чакате.
Другите се обърнаха и оставиха Сиксто и Деклан сами да подкарат лодката. Освен че искаше да я изпробват и да я усетят по-добре, Деклан беше любопитен за кораба, който със Сиксто бяха забелязали далече в залива.
Поеха натам, където Деклан за последен път беше видял целта им. Той поглеждаше от време на време през рамо, докато най-сетне видя нещо да се полюшва над вълните.
— Ей там — каза той и Сиксто също се обърна да погледне.
Коригираха курса си и след още няколко минути гребане Деклан видя, че е малък кораб, може би около шейсет стъпки, с носа леко наклонен надолу и към левия борд.
Загребаха към левия борд и вързаха лодката за кнехта до един отвор в перилото. Палубата беше на три стъпки над водата, тъй че Деклан предположи, че корабът бавно се пълни с вода.
Качиха се на борда и не видяха и не чуха никого. От това, което Деклан можа да види, корабът беше каботажен, построен за бързина, но годен да носи приличен товар.
Закрачиха предпазливо по хлъзгавата палуба към кърмата.
— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита Деклан.
— Никога — отвърна Сиксто.
При кърмата откъм левия борд имаше висока платформа, на която се издигаше колелото, което контролираше руля, а до него имаше висока дървена постройка, която продължаваше до дясното перило.
— Май колелото не трябва да е по средата — каза Сиксто.
— Предполагам — отвърна Деклан.
Отвори вратата на задната постройка и двамата мигновено се отдръпнаха, понеже ги лъхна ужасна воня. Беше миризмата на смърт, примесена с парлива нотка, която Деклан познаваше добре.
— Проклятие — изруга той.
Изчакаха за миг, след това дръпнаха ризите си над носовете си и пристъпиха вътре. Беше тъмно, но светлината откъм вратата разкри какво се е случило.
Около мангал, който вече не гореше, лежаха трима мъже. Лицата им вече се бяха подули.
— Идиоти — каза Деклан. — Затворили са вратите и прозореца и са запалили въглища.
— Това лошо ли е? — попита Сиксто.
— Много неща горят и съм използвал повечето в ковачницата по едно или друго време, но с въглища ти трябва свеж въздух. Има нещо във въглищата, което може да приспи човек и след това да го убие. Вероятно са мислили, че това ще гори през нощта и няма да се налага да добавят дърва. Направили са го да им държи топло. — Деклан поклати глава съжалително. — Давай да ги пускаме през борда.
Метнаха труповете над перилото, а като се върнаха в каютата, отвориха прозорците и вратата, което помогна, но вонята все пак се задържа.
Огледаха разпиляното по пода, но не намериха нищо съществено.
