— Дай да проверим долу — каза Деклан. — Имало е причина да останат на борда.
— Може би не са имали къде другаде да идат — каза Сиксто. — Помниш ли какво каза Гаранж, за екипажи, които са били на брега, когато започна нападението.
— Да, така е — съгласи се Деклан.
Излязоха и Деклан забеляза, че мачтите са развинтени и свалени и платната са прибрани, за да се намали профилът на кораба на фона на залеза. Обърна се към Сиксто.
— Лесно се свалят, но е невъзможно трима души да ги поставят отново. Трябва и скрипец.
— Крили са се — каза Сиксто.
— Така изглежда. Вероятно са щели да изчакат ден-два, а после да се доберат някак до брега. — Огледа се и посочи зад задната „барака“, както мислеше за странната палубна постройка. — С онова — каза и посочи носа на една лодка, който стърчеше зад нея.
— Ако се съди по вонята, сигурно са умрели в нощта, когато видяхме светлината.
Деклан кимна, после каза:
— Е, а сега как слизаме под палубата?
— Ей оттам. — Сиксто посочи един малък капак точно пред главната мачта. Между двете мачти беше главният люк. По-малкият капак беше на панта и се вдигаше с въжен клуп. Деклан го дръпна и надникна долу.
— Тъмно е.
— Нямаме нищо, с което да направим факла — каза Сиксто.
— О, добре… — Деклан видя първото стъпало на стълба, прикована за отвесната преграда, и стъпи на него. Слезе внимателно и изчака Сиксто.
Деклан се огледа в тъмното и очите му бавно се приспособиха към полумрака — през люка проникваше малко светлина. Клекна, опипа пода и каза:
— Няма вода.
— Не потъва ли? — попита Сиксто.
— Голям изместен товар може да го е наклонил към носа и левия борд — каза Деклан и се огледа в полумрака. — Има два трюма.
Бяха в по-малкия, предния трюм, прецени той. Имаше врата, която трябваше да води към главния. Деклан я отвори и видя редица кошове, обтегнали задържащите ги въжета заради наклона на кораба.
— Тъмно е като в пещера — каза Сиксто.
— Какво е това тука? — попита Деклан, щом се обърнаха към носа.
Множество кафези и сандъци се бяха хлъзнали напред и надясно и се бяха струпали един върху друг. В края на товара Деклан чу, че краката му зашляпаха. Клекна, опипа в тъмното и каза:
— Има теч.
— Колко остава? — попита Сиксто.
— Докато потъне ли? — Деклан тръгна обратно към стълбата за палубата. Премисли колко време беше минало, откакто бе видял кораба. — Няколко дни. Течът е малък. — Щом се върнаха горе на палубата, каза: — Някой от онези големи кафези може да е пропукал дъска в корпуса или просто да е избил кълчищата между дъските. Нашите хора може да избутат кафезите, да ги измъкнат горе, ако се наложи, и можем да огледаме. Водата може да се изгребе за по-малко от ден.
— Какво си намислил?
— Не знам какъв е товарът, но може да е полезен. Дори да се наложи накрая да го хвърлим през борда, можем да домъкнем това корабче в пристанището и да се спазарим с нашия приятел Гаранж. Няма нужда да харчим злато, ако можем да го задържим, нали?
Сиксто се засмя.
— Точно така.
— Е, да организираме момчетата, да вземем въжета и лампи и да се погрижим най-сетне да вземем онзи проклет пясък.
За миг Деклан се почувства почти окрилен, но после мрачното му желание се върна: да се захване с коването на мечове и да ги използва срещу онези, които бяха убили жена му.
Хату стоеше в центъра на библиотеката, която вече бе ярко осветена от поправения огромен канделабър. Работници най-после бяха ремонтирали повдигащото устройство с верига и скрипец, тъй че канделабърът можеше да се смъкне и затворените със стъклени чаши светилници да бъдат запалени, след което пак да се вдигне. Това щеше много да облекчи нощната работа.
Хату кимна одобрително и работниците спуснаха канделабъра и започнаха да гасят светилниците, за да ги подготвят отново за палене за нощта. Следващата им задача щеше да е да подменят всички празни свещници покрай стените. Дърводелците, пристигнали с кораба на Хава, поправяха прозорците и в някой бъдещ ден можеше дори да ги боядисат, та всичко да изглежда още по-добре.
Хату отиде до масата, където с Бодай и Натан обикновено водеха заниманията си. Бодай беше там със Сабела и другите послушници.
Сабела му се усмихна, но другите млади жени като че ли бяха малко притеснени. Въпреки че живееше в Светилището вече от доста време, Хату все още беше източник на любопитство и удивление за онези, които бяха живели тук преди да го намерят — онези, на които бе възложено да го намерят. Петте млади жени бяха прекарали безброй часове и дни в медитация и духовно търсене. Сега, след като търсенето им бе приключило, на дневен ред беше да им се намерят нови задължения.
Хату знаеше другите четири жени само по имена: Аниса, Фара, Байрави и Коле. Кимна им за поздрав и каза:
— Канделабърът е оправен.
— Забелязахме — каза Бодай. — А ние се оправяме с каталогизирането на книгите.
Хату се усмихна на младите жени.
— Забелязах го. Благодаря ви, на всички. Работата ви е удивителна.
Всички му отвърнаха с усмивка.
— Имаме да свършим още много — каза Бодай.
