Над общото бръмчене от разговорите долу се извиси груб смях. Слуга премина през паравана, водещ към галерията. Видя, че младият лорд беседва с магьосник, поклони се и напусна мълчаливо. Свръхестествено чувствителен към миризмите и обкръжението от скръб по приемния си баща, Хокану чу високия глас на увлечен в спор братовчед. От завалените думи личеше, че Девакаи не си е губил времето и щедро е опитвал вината. Нямаше нужда да се разсъждава какво ще стане с честта и богатството на Шинцаваи, ако го наследи този далечен клон на фамилията.
Някъде дълбоко в къщата на имението се изкикоти слугиня; проплака бебе. Животът продължаваше. А ако се съдеше по напрегнатия поглед на Фумита, той не беше дошъл само за да почете починалия си брат.
— Не е приятно, разбирам, но имаш да ми кажеш нещо — каза Хокану. Гърлото му бе стегнато от усилието, което му струваше да намери кураж пръв да засегне темата.
Фумита изглеждаше притеснен — лош признак. Още преди да облече черния халат, той владееше изражението си майсторски, което го правеше опасен противник на карти. Пъхна палци във въжения си колан и седна непохватно на ръба на една голяма саксия.
— Нося ти предупреждение, консорт на Слугата.
Изборът на титлата говореше много. Хокану също копнееше да седне, но това можеше да се изтълкува като признак на слабост и умора. Остана прав, макар краката да го боляха от напрежение.
— Събранието е притеснено за жена ми?
Мълчанието се проточи, накъсвано от гласовете на гостите, вече усилени, след като виното бе разгорещило разговорите. Най-сетне, без да поглежда Хокану, а забил очи в дъските на пода, все едно можеше да крият невидими недостатъци, Фумита заговори предпазливо.
— Слушай внимателно. Първо, Събранието е само поредната група хора, когато се опитва да постигне съгласие. Всички спорят, разискват и се цепят на фракции. Никой не желае да е първият, който ще намекне за лошия късмет от излагането на риск на живота на Слугата на империята.
Хокану си пое дъх.
— Знаят за майстора на играчки на Мара?
— И за увлеченията на Джиро в експерименталното инженерство. — Фумита го изгледа пронизващо. — Малко неща има в държавата, които хората като мен да не знаят. Ако увъртат, то е защото не могат да се съгласят за определен курс на действие. Но каквато и да било провокация ще ги обедини. Бой се от това.
Димът и миризмите бяха задушаващи. Хокану гледаше втренчено Великия и зад скованото лице долови мъка.
— Разбрах. Какво друго?
Фумита примига.
— Сигурно помниш, че един бивш член на Събранието, варварският Велик Миламбер, нанесъл голямо опустошение на Имперските игри.
Хокану кимна. Самият той не бе присъствал, но Мара беше, както и Люджан. Описанията им на събитието бяха кошмарни и никой, който бе видял порутените камъни, изгорелите греди, където огньове бяха падали от небето, и разрушените сгради от вътрешния район до пристанищния квартал, където земни трусове бяха разтърсили Свещения град, не беше забравил.
— Никой Велик няма силите на Миламбер. Повечето имат много по-малко. Някои са по-скоро учени, отколкото чародеи. — Фумита замълча и го загледа с очакване.
Хокану схвана намека и добави убедителния извод:
— Някои са свадливи, дребнави и може би твърде затънали в самолюбие, за да действат решително?
— Стигне ли се до неприятност — каза бавно Фумита. — Ти го каза, не аз. — И много тихо добави: — Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е забавяне на решителния удар. Онези, които желаят край на тези промени в традицията, стават по-силни. Налагането на дебат ще спечели време, но никой от нас, които бихме искали да ви помогнем, не може да задържи ръката на друг. — В погледа, с който прикова бившия си син, се таяха неизречени чувства. — Каквото и да стане, не мога да ви защитя.
Хокану кимна.
— Кажи сбогом на моя брат Камацу вместо мен — завърши магьосникът. — Той беше радост, сила и мъдрост и споменът за него остава мое вдъхновение. Често ми казваше, че се гордее с теб. — Извади малък метален предмет от халата си и натисна някакъв ключ.
Тихо свръхестествено бръмчене за миг заглуши разговорите долу и Хокану остана сам на галерията над двор, гъмжащ от роднини и гости. Сред тях имаше врагове, търсещи слабост, от която да се възползват, или сила, която да подронят. Така ставаше в Играта на Съвета. Само че новият лорд на Шинцаваи помисли, докато се взираше в мъглата от пъстри одежди, че никога досега залозите не са били толкова високи. Този път наградата, същината на надпреварата, беше самата империя Цурануани.
Последният, най-интимен ритуал за починалия патриарх на Шинцаваи бе извършен по заник-слънце, щом ниската мъгла се утаи над полянката за съзерцание. Новият Управляващ лорд се задържа в светая светих на свещената фамилна дъбрава, утешен от помръкващите сенки и от възможността да остане сам.
