Димът от погребалния ритуал висеше тежко във въздуха. Острата миризма пареше ноздрите на Хокану, който бе опрял лакти на перилото на галерия с изглед към пълния с гости двор. След пищните градини на имението Акома и имперската резиденция градината на Шинцаваи изглеждаше мъничка. Гостите вървяха по тесните алеи, говореха тихо и си взимаха храна и напитки, поднасяни от слуги на всеки ъгъл. Поради високия ранг и чест на Камацу бяха дошли много хора без кланови или фамилни връзки с него и това подлагаше на напрежение гостоприемството на дома.
Заради горещината бяха побързали с церемонията в почит към починалия Шинцаваи. Тялото на патриарха на дома бе опазено само до пристигането на наследника му. Много от гостите бяха стигнали до имението преди него.
Слънчевата светлина на късния следобед падаше косо през дима, който продължаваше да се вие от огъня. Изреждането на почестите на Камацу бе продължило дълго, а пепелта все още бе твърде гореща, за да се прибере в церемониалната урна. Хокану щеше да я отнесе до свещената дъбрава за съзерцание, приютила фамилното натами. Въздухът ухаеше на цитрус, карамфил и бадем, за да убият вонята на смърт, и на други, по-редки миризми от парфюмите на дами и уханните масла, с които контета мажеха косите си. От време на време ветрецът разнасяше валмата дим и миризмите на цветя в глинените вази надделяваха. По-смътно се долавяше наситената острота на боите в пурпурните траурни драперии. Понякога лъхваше ароматът на печено месо, пресен хляб и сладкиши. Кухненският персонал работеше усилено.
Хокану стоеше отпуснат в червения си халат, притворил очи. Можеше да мине за унесен в мечти човек, ако не беше стиснатият му до бяло юмрук на перилото. Под него разговорите кръжаха около политически теми. Преобладаваха две: качествата на ергените, домогващи се до ръката на десетгодишната принцеса Джеиля, и кой лорд е най-вероятно да бъде назначен от Небесната светлина да поеме служебния жезъл, останал свободен след смъртта на Камацу.
Алчните лешояди можеше да изчакат поне докато пепелта на стария мъж изстине, помисли Хокану с негодувание.
Чу стъпки по изтъркания дъсчен под зад себе си. Гърбът му се стегна в очакване на поредния слуга, който щеше да се обърне към него с милорд, но титлата не последва. Обзет от смътен страх, Хокану се извърна и ръката му се стегна по рефлекс върху наследствения метален меч, който носеше, за да почете деня, и с който беше срязал червените нишки около китките на баща си в церемонията за освобождаване на духа, за да стигне до залите на Туракаму.
Но срещу него не стоеше убиец, а среден на ръст мъж, загърнат в тъмен халат.
Хокану пусна увитата с коприна дръжка на оръжието с гузна бързина.
— Съжалявам. Не чух никакъв звън да ме предупреди за появата ти.
— Не дойдох по чудотворен начин — каза магьосникът с дълбокия си познат глас. Избута качулката си назад и слънчевата светлина окъпа лицето му, което днес изглеждаше почти тъжно. Очертанията на скулите и челото му имаха видима прилика с Хокану, а ако тайнствеността в очите бе по-малка, щяха да са почти като неговите. Великият, казваше се Фумита, прегърна официално Хокану.
По кръв двамата бяха баща и син. Но според строгите предписания на Събранието кръвните връзки не можеше да са от значение.
Забелязал умората на лицето му, Хокану прошепна:
— Не трябваше да идваш.
Противоречиви и едва сдържани чувства закипяха в душата на воина. Баща му бе споходен от силите късно — рядко, но не и нечувано събитие. Беше оставил жена си и малкия си син в пълната си зрялост, за да облече черния халат. Ранните спомени на Хокану за Фумита бяха оскъдни, но живи: грубостта на бащината буза вечер, когато малкото момче го прегръщаше през врата, миризмата му на пот, докато смъкваше бронята си, носена във войнишкия учебен двор. По-малкият брат на лорда на Шинцаваи Фумита беше определен за Боен водач на Шинцаваи — до деня, в който магьосниците го бяха отвели. Хокану помнеше с болка как майка му никога повече не се засмя.
Извитите вежди на Фумита трепнаха.
— Един Велик може да ходи навсякъде, по всяко време. — А мъртвият беше негов брат. Силата ги бе разделила и тайнствеността ги беше държала отдалечени един от друг. За жената, която се беше отказала от име и ранг и бе влязла в манастир, магьосникът не говореше никога. Взираше се в лицето на сина, когото не можеше вече да признае, и коприненият му халат, развяван от вятъра, сякаш дърпаше вкочанените му рамене.
И мълчеше.
Хокану, чиито дарби да предусеща понякога граничеха с чудодеен талант, заговори вместо него.
— Ако възнамерявам да подкрепя политиката на баща ми и да стоя до ръката на императора, трябва да заявя намеренията си ясно и скоро. Тогава враговете, които иначе биха могли да се съюзят срещу Небесната светлина, ще трябва да се опълчат на мен, като негов щит. — Изсмя се с горчивина. — Сякаш има значение. Ако отстъпя и позволя честта на Имперското канцлерство да се даде на съперничещ дом, враговете ще ударят по жена ми, която носи наследника на името ни.
