Сенките се пръснаха дълги и синкави между натежалите от плод дървета. Хокану седна на една каменна скамейка. Горещината все още бе потискаща. Никакъв вятър не подухваше, а пепелта все още се носеше във въздуха и се рееше в стълбовете светлина там, където слънцето пробиваше през гъстите листа. Опипа с пръсти разбриданите краища на дрехата, която беше взел за церемониалното сбогуване с Камацу. Пръстите му се вкопчиха здраво в плата. Имаше имение, пълно с гости, за които трябваше да мисли. Струваше му се егоистично да открадне миг покой за себе си.
Но покоят на поляната и ленивото жужене на насекомите, хранещи се с нападалите от вятъра плодове, го подтикнаха към размисъл. Предупреждението на Фумита не беше само за Мара. Хокану се намръщи. Оскъдните думи на магьосника бяха за Шинцаваи и за сина, който вече носеше мантията на лорда. Когато беше казал не мога да ви защитя, бе имал предвид най-вече него.
Защото ако той, като лорд на Шинцаваи, избереше посегателството срещу Аракаси заради Мара, Събранието нямаше да има друг избор, освен да действа — защото беше консорт на Мара. Не неин управляващ лорд, но половин Акома в сърцето си, макар и не по име. Не беше Слуга на империята. Нямаше ранга и почестите на Мара за свой щит.
Не, сърцевината на предупреждението на Фумита не беше за неговата лейди. Беше за самия него, да не изпитва търпението на събрание, разделено в мненията си по проблеми, които не бяха имали прецеденти.
С внезапно избила на челото му студена пот осъзна, че трябва на всяка цена да опази Шинцаваи настрана от кръвната вражда с лорд Джиро. С вродената си проницателна дарба схвана какво бе оставил недоизказано преди малко Фумита. Това, че той вече е лорд на един от най-могъщите домове в империята и че макар и да не е официално Боен вожд на клан, ще наследи водачеството на клана Канацаваи на следващия съвет. Ако чрез брачните връзки се видеше, че Шинцаваи и Акома обединяват силите си в обща кауза, повели клановете Канацаваи и Хадама, никоя сила в държавата нямаше да може да ги спре. Събранието щеше да сложи край на раздорите си, принудено от обстоятелствата да действа.
Поводът никога не биваше да бъде даван, иначе и Акома, и Шинцаваи щяха да станат на прах и никога нямаше да се издигнат и възстановят. Хокану беше видял смъртта на двеста воини, последвана от унищожението на почетен дом, от ръцете на един магьосник. Срещу стотици от тях, обединени, никоя армия в империята не можеше да се противопостави.
Хокану стана. Свещената дъбрава на Шинцаваи вече не изглеждаше приют на мир и покой. Заля го студена пот. Мястото до него, където можеше да седи Мара, му се стори още по-студено и празно.
Аракаси чакаше.
Под него часовоят се движеше безшумно с обутите си във ватирани чорапи крака. Носеше традиционния къс черен халат и панталони на убийците от тонг Хамой, а покривалото на главата му скриваше всичко, освен очите. На гърба му беше преметнат къс лък, а на колана му висяха разнообразни ръчни оръжия и колчан със стрели. Часовоят мина под дървото, в което се криеше Началникът на шпионите, и се скри в сумрака като сянка на мъртвец. Аракаси броеше наум по сложна формула, която бе изобретил през годините и която отчиташе точно изминаващото време, независимо от дишането, топлината и всяко друго условие, което можеше да повлияе на броенето. Упражнения с пясъчни часовници бяха усъвършенствали системата му до тънкост. Щом стигна бройката, означаваща десет секунди, търсещите му очи засякоха движение в другия край на пътеката. Изпита замайващо удовлетворение, когато вторият страж се появи точно на секундата, както беше предвидил.
Най-опасната задача, с която се беше залавял, започваше успешно. Аракаси не хранеше никакви илюзии, че такъв късмет ще продължи дълго. Беше съвсем сам и в положение, в което дори благосклонността на небесата не можеше да опази живота на човек. Лежеше неподвижно на един клон в градината на обаджана на тонг Хамой. Под него крачеше страж, който щеше да го убие без колебание. Също като предшественика си, този нов пазач оглеждаше тревата, пътеките и храстите и за най-малката следа от натрапник. Майсторът шпионин не беше оставил никакви следи. И все пак се потеше. Стражите бяха изключително усърдни. Аракаси преброи определен интервал, прецени подходящия момент и безшумно се спусна от дървото. Като внимаваше да стъпва само по плоските декоративни камъни между цветните лехи, забърза със ситни стъпки до малката падина в отводнителния изкоп, където беше скрил малкото си вещи. Там, зад укритието на храст кхади, точно зад границата на обхода на стражите на тонга Хамой, вдиша дълбоко и отпусна нервите си.
