Но правотата й не му помагаше много. Цуранските порядки признаваха само чест, спечелена за господарката му, но поведението на варварина Кевин беше размътило мислите му. Това, че Мара бе простила собствения му провал в зноя на една градина с кекали, бе довело до първите пукнатини в светогледа му. И стените бяха рухнали, осъзна той, вече лишен от самозаблуди.
Беше се самообучил да е наточено оръжие срещу други от своя вид. Кевин беше прав. Чо-джа бяха прави. Мара и Хокану бяха прави в желанието си да променят водещите до застой стари порядки. Въпреки че безусловното съгласие беше установеното отношение между господар и слуга през цялата дълга история на империята, Аракаси беше видял злините на това мислене в твърдите очи на Камльо. И вече осъзнаваше, че и той е виновен за всичко това.
— Не съм каквото бях — беше казал на господарката си на срещата им след успешното убийство на обаджана. Не беше толкова признание, колкото оголване на духа му пред очите й. Въздъхна, дълбоко натъжен, и си помисли, че през няколкото часа, през които се бе правил на градинар, така и не се беше спрял да оцени резултатите от труда си. Но сега спря. Спря, погледна лехите и усетил странно стягане в гърдите, си помисли, че презреният градинар може би е по-близо до вероятността да намери равновесие на Колелото на живота. Определено беше приятно да си представиш живот във вечна хармония с вселената.
Отново хвана греблото. Събуденият му усет се превръщаше във възможност. Въпреки привидното спокойствие, което го заобикаляше, унищожението бе много близо.
Денят гаснеше. Престарял търговец буташе количката си по улицата и предлагаше с напевния си глас кора от танзи на жените на свободните работници, запътили се към пристанищния квартал. Окаяни, само на стъпка по-високо от робите, такива семейства горяха танзи, за да подсладят въздуха и да притъпят вонята от рибарските дюкяни покрай речния бряг. Тамян лъхаше откъм Площада на Двайсетте богове, където жреците вече разтваряха широко вратите на храмовете. Предвечерните ритуали привличаха аристокрацията на богослуженията, когато улиците ставаха по-прохладни, и първите лакирани носилки на благородници вече започваха да се появяват.
Часът точно преди залез-слънце беше време, когато всички класи се смесваха на улиците; когато куриери сваляха превръзките на главите си и знаците на гилдии и се запътваха към дома за вечеря. Аракаси натовари в количката си мотиката, греблото и лопатата. Наблюдаваше зорко входа на библиотеката, за да види навреме своя човек.
В мига, в който се появеше момчето, Аракаси щеше да излезе от градината с количката, а то щеше да мине покрай него и да пъхне донесението между сечивата.
Чу звука най-напред като изкривяване във въздуха, почти заглушен от трополенето на някаква талига по каменната настилка на улицата отвъд портата. Инстинктът го накара да се сниши зад количката и чак после се сети какво е това: разтърсващото костите загадъчно бръмчене, което предшестваше появата на Велик.
Леденостудена пот изби на тила му. За него ли бяха дошли? Свързали ли бяха присъствието му със замисъла на лейди Мара? Сърцето му се разтупка и ръцете му затрепериха като на човек, поразен от парализа. Много пъти в живота си беше изпитвал страх, но никога досега чак такъв. Никога — допреди да срещне Камльо — страхът не беше пробивал бронята на душата му.
Двамата Черни халати се появиха сякаш от нищото. Изнервящото бръмчене заглъхна. Звуците от улицата изглеждаха странно изместени, все едно светът започваше и свършваше при мраморните стълбове от двете страни на градинската порта.
На Аракаси изобщо не му се наложи да симулира страхопочитание, когато се хвърли по очи зад количката.
Великите изобщо не му обърнаха внимание. Тръгнаха по градинската пътека към портала и спряха под сянката на арката. Очите им бяха вперени в стълбището на библиотеката от другата страна на улицата. Бяха с гръб към него и Аракаси видя, че са обути с кадифени пантофи, по-подходящи за настлани с килими подове. Пренебрегнаха падналия ничком зад тях прост градинар, все едно не беше нищо повече от нищожна подробност, а не човек, който може да ги подслуша.
Едната скрита под черна качулка глава се обърна към другата — и тя под качулка.
— Трябва да се появи всеки момент. Кристалът показа, че ще пресече улицата и ще тръгне насам.
Вторият магьосник кимна, без да каже нищо.
Аракаси изпита облекчение, като разбра, че Черните халати не са дошли за него. Рискува да надигне глава ида погледне. Над зъбците на греблото, очертан между загадъчните черни фигури на магьосниците, застанали под арката, видя как пратеникът му най-сетне излезе от библиотеката с пълна чанта през рамо.
— Ето го! — каза първият Велик и посочи младия писар, който слизаше спокойно по стъпалата. — Той е.
Вторият кимна пак и проговори с необичайно дълбок глас:
— Да. И носи ръкописи.
— Какви? — попита с рязък глас първият магьосник.
Вторият долепи едната си ръка до челото си и махна във въздуха с другата. Явно направи някакво заклинание, защото Началникът на шпионите усети как настръхва.
