Ниският глас избоботи:
— Списък. Имперските заявки за средства за изкуство. Арки на победата, статуи, паметници… — Последва пауза, през която двамата Черни халати като че ли размишляваха. После другият, със студения глас, каза:
— Периодът, който обхващат тези списъци, засяга нашите интереси. Много.
Аракаси стисна юмруци, уплашен, че може да чуят тупането на сърцето му.
Човекът на Аракаси вече пресичаше улицата с пъргавата стъпка на младеж, очакващ награда, за да я похарчи в пивниците.
— Да, трябва да бъде разпитан — каза магьосникът със студения глас. — Едва ли прави такова проучване за себе си. Трябва да го задържим и да открием кой го е наел или принудил да събере такива факти.
Другият Велик пак само кимна.
Аракаси бе на ръба на паниката. Ако принудеха писаря да говори, прикритието му моментално щеше да се окаже нищожно. А и дори преди да срещне Камльо, дори преди да осъзнае колко е уязвим, Аракаси разбираше, че няма да има шанс да опази тайните при разпит от хора, които могат да четат мисли. Планът на Мара щеше да бъде разкрит моментално и домът Акома щеше да бъде застрашен.
Трябваше да действа.
Надигна се на лакът и заопипва пояса си. Дланите му бяха хлъзгави от пот и изтръпнали: Напипа костените дръжки на две оръжия: едното за нещастния писар, второто за него самия. Трябваше хладнокръвно да убие невинен човек и веднага след това да си пререже гърлото. След това трябваше да се надява, че Червения бог ще го вземе при себе си, преди магьосниците да могат да оковат неговия уал към тялото му и да го принудят да проговори и да извърши предателство.
Черните халати стояха един до друг и скриваха гледката му към улицата. Страхът стегна гърдите му като въже. Стиснал ножа в треперещата си ръка, Аракаси се чувстваше като мъртвец. Очакваше да се случи най-лошото — магьосниците да не помръднат и писарят да влезе под арката за срещата си в градината, без да подозира нищо.
— Идва — промърмори първият магьосник. Двамата се разделиха, скриха се в дълбоките сенки и като неподвижни качулати статуи зачакаха младият мъж да прекоси оживения булевард.
Тълпата за миг оредя. Покрай портата мина продавач на хлебчета и след него се разнесе миризма на канела. Претичаха две момчета, гонеха се с викове, в краката им подскачаше кутре. Писарят заобиколи един едър продавач на вода. Лицето му беше угрижено и бе вкопчил зацапаните си с мастило пръсти в капака на кожената чанта.
Пристъпи на сенчестия тротоар пред градинската порта.
Аракаси се помъчи да потисне погнусата си. Беше убивал много пъти. Но никога не бе реагирал така. Смъртта не бе имала никакво значение за втвърденото му като камък сърце и не беше изпитвал никакво съчувствие към жертвата си. Волята му се поколеба, докато вдигаше ръката си.
Слънчевата светлина блесна сребриста по резеца на ножа и привлече погледа на младия писар. Очите му се разшириха — и в същия миг двамата Велики пристъпиха от сенките пред него с явното намерение да го спрат.
Аракаси прехапа устна. Трябваше да действа! Помъчи се да надвие гаденето.
— Стой! — заповяда магьосникът отляво, онзи с кънтящия метален глас.
Писарят се подчини, парализиран от ужас.
— Искаме да те разпитаме — заяви вторият магьосник с плътния дрезгав глас.
Разтреперан и пребледнял, писарят рече:
— Ваша воля, велики.
Стиснал дръжките на количката все едно пръстите му можеха да счупят коравото дърво, Аракаси усмири грохота на борещите се чувства в душата си. Готовността да убие трябваше да се е издала в очите му, докато се надигаше на коляно, за да хвърли ножа, защото писарят залитна назад и на лицето му се изписа паника. Видя сигурната смърт в ръката на Аракаси, обърна се рязко и побягна. Чантата запляска по бедрото му, докато тичаше отчаяно към пълната с хора улица.
Магьосникът с дълбокия глас се вцепени от изненада. Другият извика гневно:
— Той ни се опълчва!
Черният халат по-близо до портата вдигна ръце. Трясък като небесен гръм разцепи въздуха, сечивата в количката изтракаха, а цветята полегнаха от внезапно духналия режещ вятър. Аракаси беше съборен по очи в пръстта. Натика ножовете под проснатото си тяло и скри лицето си с ръце. Градината се разтърсваше от гръмовете, бляскаха мълнии. По улицата се разнесоха писъци и рев на уплашени нийдра. Разтреперан неудържимо, Аракаси надникна през пръсти.
Освен че хората бягаха от входа на градината, улицата не изглеждаше много по-различно. Залязващото слънце все още хвърляше червена светлина по стълбището на библиотеката и във въздуха лъхаше на храмов тамян. Само че сладникавият му аромат вече беше смесен с миризмата на овъглено месо, а върху уличната настилка лежеше жалка димяща купчина човешки останки. Наблизо, недокосната от мълниите, бе паднала чантата е разпилените свитъци.
— И защо побягна този глупак? — каза магьосникът с ниския глас и се обърна към спътника си. — Не трябваше да бързаш толкова да го изгориш, Тапек. Сега не можем да разберем кой го е наел.
