— Има само двама възможни заподозрени: Акома или Анасати. Никой друг няма мотив да проучва архивите. И е немислимо низш човек да ни се опълчва и да му се позволи неподчинение. — Извърна се от портата, погледът му пробяга над количката и градинарските сечива и се спря, твърд като лед, върху проснатия по очи Аракаси.
Началникът на шпионите на Мара усети допира на този поглед като копие, забито в гърба му. Не можеше да спре да трепери, не смееше да помръдне.
Магьосникът се приближи. Кадифените, му пантофи спряха само на педя от лицето на Аракаси.
— Познаваше ли онзи човек? — попита настойчиво Великият.
Изгубил дар слово, Аракаси само поклати глава.
Вторият Черен халат се доближи и застана до спътника си.
— Може да лъже. Трябва да се уверим — каза и гласът му прогърмя като орис в ушите на Аракаси.
Аракаси долови движение, сякаш магьосникът направи някакъв жест с ръце.
— Кой беше онзи мъж? — отекна дълбокият глас на мага. — Отговори!
Наточеното острие на магия се вряза в ума на Аракаси. Окован от неустоима сила, той усети как дробовете му изригнаха въздух и устните и езикът му заговориха сами.
— Някакъв писар — чу собствения си глас. — Не му знам името.
Затвори очи от страх. Тъгата, че никога повече няма да види Камльо, за сетен път се сблъска с най-живия му спомен за онзи следобед на споделена любов, за ленивата й усмивка и твърдите й очи, завинаги пленили сърцето му.
Над тази бъркотия от спомени гласът на Великия заяви:
— Умът му е хаос. Мисли, че ще го убием и… копнее да види някаква жена. — Груб смях се изтръгна от гърлото на мага. — Глупакът мечтае за красива млада куртизанка, която е познавал някога. Единствената му мисъл е да я види още веднъж, преди да умре.
Аракаси усети как магията излиза от ума и тялото му. Другият Черен халат заговори:
— Един виновен човек щеше да мисли за господаря си или за бягство. — Това, че Аракаси бе твърде ужасен, за да може да помръдне, придаде достоверност на извода на Тапек. — Не, това не е нашият човек. Този малоумен градинар не знае нищо. — Тонът му преля в раздразнение. — Прав си, че прибързах. Все пак вече знаем, че някой търси забранено знание. Трябва да се върнем в Събранието.
Двамата се отдалечиха.
Аракаси остана да лежи неподвижно. Ушите му засякоха рязкото бръмчене и притока на въздух, щом двамата Велики си заминаха. Но докато силите му се върнат, вече бе притъмняло. Надигна се на разтрепераните си крака и се подпря на количката.
На улицата Имперските бели караха роби да разчистят тленните останки на писаря. Уличен чистач чакаше отстрани с ведро й четка, за да изтърка овъглената следа от паважа. Изящните украсени с пайети носилки на благородниците заобикаляха отдалече. Опърпаните улични хлапета, които се събираха да позяпат всичко по-необичайно, тази вечер ги нямаше никакви.
Аракаси седна на количката и заслуша нощните насекоми. И последните отблясъци на залеза се заличиха от небето и луната разпръсна медена светлина над покосените цветя.
Нямаше нужда да вижда свитъците, заради които бе загинал младият писар. Появата на Великите потвърждаваше истината зад предположенията му. Трябваше възможно по-бързо да докладва на лейди Мара.
По-лоша беше вътрешната несигурност, породила се в разгара на смъртната опасност, в която се бе озовал. Дори сега не знаеше дали щеше да може да изпълни дълга си и да хвърли ножа.
Мара — каза си Аракаси наум. — Господарке. Станал съм спънка за каузата ти.
Но никакъв отговор не дойде в хладната нощ. Нищо не можеше да направи, освен да даде всичко от себе си, защото господарката му нямаше никой друг, който да се доближи до уменията му. И понеже я познаваше добре, Аракаси знаеше, че ако сега господарката му се изправи пред него, в очите й няма да има укор.
Тя разбираше терзанията му. Тази дарба у една Управляваща господарка го трогна почти до сълзи. За миг Аракаси се зачуди дали състраданието на господарката му ще е достатъчно голямо, за да пробие горчивината на Камльо. Почти се разсмя на глупавите си надежди. Събранието бе на косъм да научи всичко за замисъла на господарката му. Много преди Камльо да успееше да намери себе си, всички те можеше да са мъртви, овъглени и димящи като трупа на улицата.
Мара седеше кротко.
Пухкавите ръчички на бебето ровеха в косата й и посягаха към мънистените й обици. Касума беше очарована от всичко червено и много държеше да го напъха в устата си. Господарката на Акома спаси накита си от малката наследничка на Шинцаваи, като я смъкна надолу и я сложи на коляното си. Радостното гукане на бебето се смеси с виковете на Джъстин, които се носеха през паравана. Момчето продължаваше да се учи на воински умения под неумолимите наставления на Люджан. Нетърпеливо като варварския си баща, момчето настойчиво викаше на учителя си, че дървените колове са глупави и трябва да му разрешат да удря по нещо, което може да се движи. Като птиците джига, заради чието тормозене го бяха наказали предния ден, помисли Мара с усмивка. На готвачите скоро щеше да им дойде до гуша от лудориите на Джъстин.
