Наслаждаваше се на този миг спокойствие. След раздялата с Хокану редки моменти като този й носеха единствената радост, която можеше да изпита.
Касума загука по-високо. Мара я пипна по нослето, като нарочно забави движението си, за да може бебето да хване гривните й. Днес, наред с ежедневния нефрит, носеше безценна медна гривна, дадена й някога от Чипино от Ксакатекас. Ликуването на Касума я стопли. Така ли би се чувствала майка ми?, зачуди се Господарката на Акома. Колко ли различен щеше да е животът й, ако майка й не беше умряла? Щеше ли тя вече да се е заклела на служба в храма на Лашима, а лейди Оскиро да е Управляващата господарка на Акома? Щеше ли майка й да управлява като Исашани, с нежни женски хитрини? Или отчаянието щеше да я е тласнало да опита опасни нововъведения?
Мара въздъхна. Безкрайно кръжащото предположение не служеше за нищо. Единственото, което знаеше за майка си, беше един нарисуван портрет, поръчан от лорд Сезу преди преждевременната смърт на съпругата му при раждането на Мара.
Навън Люджан извика укорително и трясъкът на учебните удари на Джъстин продължи с по-отмерен ритъм. Мара не можеше да го слуша, без да си спомни за Аяки. Макар Джъстин изобщо да не приличаше на загиналия й първороден син, имаше го онзи странен момент, когато хвърлен поглед, извръщане на главата или момчешки смях връщаше в ума й образа на по-големия му брат. Аяки сега щеше да е минал през церемонията за навлизане в мъжеството си. Толкова години бяха изтекли. Щеше да носи бойна броня, а не красивите церемониални труфила, давани на момчета… С усилие отклони мислите си от безполезния блян. Свали пръстчетата на Касума от гривните и с усилие се отърси от мрачната мисъл за другото си дете от Хокану, отнетото още преди да се роди от тонга Хамой.
След час двете й деца щяха да заминат с доверена свита до Имперския дом в Кентосани. Там щяха да са в по-голяма безопасност, докато Хокану не изпълнеше задълженията си към Шинцаваи и не се върнеше в крайезерното им имение.
Затвори очи. Утре и тя щеше да тръгне на път, който щеше да започне на позната територия, но можеше да я отведе далече отвъд познатото. Използваше този последен час, за да се порадва на малката си дъщеря. Боговете само знаеха колко дълго ще е далече от децата си. Годините на отрастването на Аяки, които бе пропуснала, докато беше далече на военна кампания в Достари, я нараняваха най-много. Сега, когато момчето вече го нямаше, тя негодуваше, че политиката й бе отнела възможността да е до него.
Най-лошото и най-болезненото бе, че не искаше Касума да порасте без никакъв спомен за майка си, освен един нарисуван портрет.
Меко бебешко краче я тупна по брадичката. Мара се усмихна отвори очи и въздъхна, като видя, че дойката е дошла да вземе дъщеря й. Денят отминаваше твърде бързо. Дойката се поклони делово, готова да поеме задълженията си. Явно не й харесваше да гледа как една майка се разделя с детето си.
— Всичко е наред — увери я Мара. — Знам, че трябва да се стяга багаж, а и Касума трябва да поспи, преди да я качат в носилката с брат й. Джъстин няма да я остави да спи, толкова ще е залисан да размахва дървения си меч по въображаеми разбойници през завеските на носилката.
Напрегнатото лице на дойката омекна.
— Господарке, децата ти ще са добре и щастливи. Не се тревожи.
— Не позволявайте на императора да ги разглези — предупреди я Мара и прегърна Касума толкова силно, че тя проплака възмутено. — Ужасен е с децата, винаги им дава сладки или скъпоценности, а те ги лапат. Някое бебенце ще се задави някой ден, освен ако някоя от глупавите му жени не намери достатъчно кураж да го научи какво може и какво не.
— Не се притеснявай, господарке — успокои я отново дойката. Лично тя смяташе, че алчността пречи на жените на императора да сдържат щедростта на съпруга си. Протегна големите си топли ръце и взе Касума от майка й. Детето заплака още по-силно и протегна пръстчета към отдалечаващия се звън на гривните.
— Шшт. Хайде, малкото ми цветенце — загука й дойката. — Дай усмивка на мама, за да я вземе със себе си по пътя.
И в този момент, докато Мара се бореше с тъгата, притиснала я почти до сълзи, звън проряза въздуха. Трясъкът на меча на Джъстин на двора секна. По възмутения му вой Мара предположи, че Люджан се е пресегнал и е хванал пръчката му в замах. Погледът й се сплете с този на дойката, натежал от затаен страх.
— Тръгвай — каза Мара. — Бързо. Купи каквото ви трябва по пътя, ако се наложи, но тръгвай право към носилката. Люджан ще доведе Джъстин и ще събере ескорт и носачи, ако вече не е твърде късно.
Касума се разплака, а дойката отвърна с бърз плах поклон. Знаеше също като господарката си: прозвучалият звън възвестяваше идването на Велик.
