Мара се отърси от вцепенението си. С разтуптяно от лошо предчувствие сърце, изтласка от душата си разкъсващата скръб, че не е могла да се сбогува със сина си. Макар логиката да настояваше, че ако Великите са решили да действат срещу нея, момчето няма да е по-добре на пътя, майчиният инстинкт не можеше да се отхвърли: да отпрати децата си колкото може по-бързо и по-далече от предстоящата беда. Откъсна погледа си от вратата, през която дойката бе изчезнала с дъщеря й, и плесна с ръце за роба бегач.
— Доведи съветника ми. Бързо. — Понечи също така да повика слугинята си, за да й донесе чист халат и да оправи разрошената й от Касума коса, но се отказа.
Редкият метал, който носеше на китката си, бе достатъчен, за да впечатли, а и се съмняваше, че нервите й могат да издържат и минута неподвижност, докато слугинята среше косата й.
Забърза по сумрачните коридори. Лъснатите с восък дървени подове зазвучаха странно кухо под стъпките й след камъка, с който бе привикнала в крайезерното имение на север.
Всяко имение имаше стая с инкрустирана шарка на пода, която осигуряваше място за магьосниците от Събранието да пристигат чудотворно. Макар украсата в такива стаи да варираше от проста до пищна, призоваващият символ бе уникален във всяка от тях. Мара пристъпи през ниската врата в петостенната стая и зае мястото си точно извън мозайката от зелени и бели плочки, изобразяваща птицата шатра, фамилния й символ. Скованото кимване се оказа най-доброто, което успя да постигне, за да благодари за присъствието на Сарик и Чубариз, хадонрата, назначен от Джикан да ръководи наследствените й имения. При звука на звънчето и двамата бяха побързали да дойдат, както подобаваше при появата на Велик. Миг по-късно пристигна и Люджан, задъхан, присвил очи и с ръка на дръжката на меча. Прозвуча втори звън, даващ знак за мига на пристигането. Пукот на изместен въздух разроши косата на Мара и люшна перата на официалния шлем на Люджан. Мара стисна зъби и с усилие погледна напред.
В центъра на шарката стоеше брадат мъж с кафяв халат. Не носеше никакви украшения. Дрехата му не беше от коприна, а от вълна, стегната на кръста с кожен колан с бронзова тока, варварска изработка. Носеше ботуши, а не сандали, и в душната горещина на стаята без прозорци светлата кожа на лицето му бе леко обагрена в червено.
Сарик и Люджан се поколебаха на средата на поклоните си. Бяха очаквали мъж в черно, Велик от Събранието. Не бяха чували магьосник да носи нещо друго, освен традиционния черен халат — и определено никой не си пускаше брада.
Мара се наведе в почтителен поклон и дори го удължи, докато мислеше трескаво. Градът на магьосниците беше на север от Онтосет, но климатът не беше толкова студен, че да замръзне човек. Само една причина можеше да обясни облеклото на госта й: той не беше цуранин. Импулсивното й писмо, пратено през разлома преди месец, бе довело до отговор. Пред нея стоеше варварският магьосник Миламбер, чиито развихрени в гняв сили навремето бяха съсипали Имперските игри.
Страхът й се усили. Убежденията на този мидкемиец не й бяха познати. Беше видяла с очите си жестокостта на действията му, довела до прогонването му от Събранието, което го бе обучило. Верността му и сприхавият му нрав все още можеше да са на тяхна страна. Личното му пристигане след писмото й беше смущаващо — тя дори не се беше надявала да й отговори.
Въпреки че Миламбер едва ли бе тук по пряка работа на Събранието, нищо не можеше да гарантира, че няма да реагира в интерес на цуранските си колеги. Определени събития между световете след позорното му прогонване го бяха накарали да действа в съюз с тях. Мара се изправи и каза колкото можеше по-спокойно:
— Велики. Идването ти е чест за моя дом.
В тъмните очи, които се вгледаха в нея, искреше прикрито веселие.
— Не съм никакъв Велик, лейди Мара. Наричай ме просто Пъг.
Мара сбърчи чело.
— Сгреших ли? Името ти не е ли Миламбер?
Пъг огледа стаята и отвърна с фамилиарността, типична за повечето мидкемийци:
— Беше. Но предпочитам да ме наричат с името, дадено ми в родината ми.
— Добре, Пъг. — Мара представи Първия си съветник и Бойния си водач. След това, объркана как се очаква да се държи и понеже не искаше първа да засегне важните проблеми, каза: — Да ти предложа нещо освежително?
Погледът на Пъг бе притеснително напрегнат. Но ръцете, които бяха изригнали такива страховити сили в Кентосани, останаха спокойни. Той я гледа още миг и кимна.
Мара го поведе надолу по дървеното стълбище, през сумрачните вътрешни коридори и до голямата зала. Сарик, Люджан и хадонрата ги следваха на почтително разстояние, очите им бяха блеснали от любопитство и страхопочитание. Първият съветник на Акома беше чувал описанието на братовчед си за разрушението на Имперските игри много пъти над бира хуает. Люджан вървеше като котка, напрегнат и с пълното съзнание, че не може и да помисли да извади оръжие срещу мъж с такава мощ. Сарик измерваше с поглед магьосника и бърчеше нос от странните миризми на брезов дим и лой, полепнали по дрехите му.
Щом влязоха в голямата зала, Пъг каза:
