— Жалко, че не си в обичайното си жилище, лейди Мара. Много съм слушал за Голямата зала на Минванаби, докато живеех в империята. Описанията на архитектурата ме възхитиха. — И с почти добродушен тон уточни: — Знаеш ли, аз също построих имение в имота на една паднала фамилия. Близо до Онтосет. Бившият дом Тускай.
Мара го погледна. Нищо дружелюбно нямаше в очите му. Може би намекваше, че знае нещо за домакинството й, включително че Силовият й командир, Първият й съветник и Главният й шпионин са служили на Тускай.
— Впечатляващо — продължи Пъг, като огледа бойните знамена, провесени на редици от таванските греди. — Фамилията ти е от най-старите в империята, нали? — Усмихна се и от лицето му се смъкнаха години. — Допускам, че си сменила обзавеждането на другото си жилище. За вкусовете на покойния лорд Тасайо казваха, че били отвратителни.
Дружелюбният му тон я отпусна, макар да подозираше, че точно това е целта му.
— Да, смених го. Покойният ми враг обичаше възглавничките от кожа и инкрустирани с кост маси. По стените имаше безброй мечове и щитове, а единствената коприна беше на бойните знамена и на военните униформи. Гостните приличаха на казарми. Но откъде знаеш толкова много за мъртвите ми врагове?
Пъг се засмя толкова искрено, че бе невъзможно човек да не сподели веселието му.
— От Хочопепа. Старият клюкар е бил на ритуалното самоубийство на Тасайо, а ако помниш, той е доста дебел. В писмата си се оплакваше, че в домакинството на Тасайо нямало място за сядане, което да не е твърдо, неудобно и тясно.
Мара се усмихна.
— Кевин от Зюн често ми казваше, че най-сдържаното изкуство тук би се смятало за крещящо във вашата земя. Но пък вкусовете са въпрос на гледна точка. — Господарката на Акома махна на госта си към възглавничките на подиума. — Знам го, но е много лесно да се забрави.
Пъг прояви уважение като остави Люджан да я настани първа. Като Велик, трябваше на него да бъде оказана тази чест. Но пък той изглеждаше невзрачен като човек от простолюдието и на Мара й беше трудно да приеме, че този любезен мъж е могъщият маг, който с едно махване на ръката бе свалил бившия Военачалник. Но външният вид не стигаше да успокои хората й и Сарик и Люджан изчакаха, докато магьосникът се настани удобно, преди да седнат и те. Стеснителният й хадонра изглеждаше все едно, че е изправен на съд за углавно престъпление.
Слуги забързаха с подноси с месо, сирена и плодове. Други донесоха гореща вода и богат избор напитки. Пъг си взе джомач и преди добре обученият персонал на Мара да е успял да му предложи, си наля сам от това, което трябваше да е предположил, че е чоча. Отпи и очите му се разшириха от изненада.
— Чай?
Мара се притесни.
— Нещо друго ли желаеш? Готвачът ми може бързо да приготви чоча, ако това е желанието ти, велики.
Пъг вдигна ръка.
— Не, чай е чудесно. Просто съм изненадан, че го намирам тук. — После очите му се присвиха и той добави: — Макар че според всички сведения малко неща, свързани с Господарката на Акома, би трябвало да са изненадващи.
Изпълнена с внезапно безпокойство, особено от това, че е запознат с делата й отвъд разлома, Мара колебливо си пое дъх.
— Велики…
Пъг я прекъсна.
— Моля те. Отхвърлих тази титла, когато ми бе предложена, по времето, когато Събранието реши да ми я върне. — Сарик вдигна вежди и мидкемийският магьосник кимна. — Да. Те оттеглиха заповедта за изгнанието ми след конфликта с Врага, който застраши двата ни свята. Освен това вече съм принц, по осиновяване в кралската ни фамилия. Но предпочитам Пъг, магьосник от Звезден пристан, пред всяка друга титла. — Отпи още глътка чай и разхлаби яката си. — Как е Хокану? Не съм го виждал от… — Веждите му се смръщиха. — От малко след битката при Сетанон.
Мара въздъхна, прикривайки тъгата си, и отхапа късче плод от подноса.
— Добре е, но се разправя с някои неприятни съперници между братовчедите му, след като наследи титлата на баща си.
На лицето на Пъг се изписа съжаление и той остави чашата си на пода.
— Камацу беше един от най-прекрасните мъже, които тази страна е познавала. Ще липсва на всички. В много отношения му дължа за това, което съм днес. — След това, сякаш почувствал се неловко от мрачните мисли, се усмихна широко. — Хокану развил ли е същата страст към коне, която е обсебила брат му?
Мара поклати глава.
— Харесват му, но не чак толкова, колкото на Касуми. — И добави, тихо и тъжно: — Или Аяки.
Пъг я погледна с откритото варварско съчувствие, което у Кевин толкова често се оказваше смущаващо.
— Смъртта на сина ти беше трагедия, Мара. Имам момче почти на неговата възраст. Толкова кипи от живот… — Замълча и заопипва неловко ръкавите си. — Ти си много храбра — да понесеш такава загуба, без да станеш груба или равнодушна.
Беше свръхестествено колко много знаеше този варварин за делата й и за сърцето й. Погледът на Мара пробяга към Сарик, който се канеше да отвори уста, и тя му даде знак, че иска да заговори, преди куражът да я е изоставил съвсем.
— Пъг — започна тя, затруднена от фамилиарното обръщение, — изпратих ти онова писмо от отчаяние…
