— Ще са малцинство — отвърна Пъг. Може би собствените му спомени за прогонването му от Събранието се бяха върнали в ума му, защото сякаш претегляше нетърпението на Мара. — Също така съм сигурен, че според други твоята смърт би решила проблема бързо. — Съзнателно предпазлив в думите си, той нито потвърди, нито отхвърли разсъжденията й, че Събранието сдържа развитието на империята. Всъщност не й казваше повече от онова, което Фумита вече бе намекнал на Хокану на погребалния ритуал на Камацу.
Мара сдържа разочарованието си, но докато Пъг се изправяше, явно с намерението да сложи край на разговора, отчаяна да не загуби надеждата си за помощ, каза:
— Писах ти да разбера дали знаеш как мога да се защитя срещу Събранието, ако възникне нужда.
— Разбрах. — Изведнъж станал твърд като варварско желязо, Пъг я изгледа мълчаливо. — Ела с мен до шарката.
И докато вървяха по коридорите, попита:
— Защо трябва да се притесняваш за безопасността си, Мара от Акома? — И тихо добави: — Ако беше добро дете, което слуша родителите си, нямаше да се страхуваш, че ще те накажат.
Друг път Мара сигурно щеше да се усмихне на това сравнение, но сега каза:
— Последният агент, когото пратих в Имперските архиви, за да проучи значителни финансови пропуски в определени исторически периоди, беше унищожен открито от Събранието.
Пъг зави по стъпалата към стаята с шарката все едно беше роден и израсъл в тази къща и познаваше всяко нейно кътче.
— Знанието може да е опасно, Мара от Акома.
Не попита за кои години е търсил агентът й и какво е разкрил. Мълчанието му по тези въпроси само подсили страховете на Мара.
Влязоха в стаята с фигурата и Пъг затвори вратата. Мара не видя жеста, който направи, но плътта й се смрази, все едно я лъхна леден вятър, и тя разбра, че е направил заклинание.
— За няколко минути никой, нито дори най-надареният от предишните ми събратя, не може да чуе какво казваш — каза Пъг.
Мара пребледня.
— Великите могат да чуват какво се говори в залата ми?
Пъг се усмихна.
— Най-вероятно на никого не е хрумвало да опита — смята се за нарушение на благоприличието. Макар че не мога да гарантирам за Хочопепа, той обича да си вре носа навсякъде. — Каза го с обич и Мара разбра, че дебелият магьосник е от приятелите на Пъг и вероятно негов поддръжник след случая на Имперската арена. Доколкото бе възможно за който и да е от Черните халати, този Хочопепа можеше да симпатизира на каузата на Акома.
Следващият въпрос на Пъг я измъкна от размишленията.
— Мара, съзнаваш ли, че промените, към които се стремиш, ще обърнат империята с главата надолу?
Уморена до смърт от напрежението, Мара опря гръб на дървената стена и погледна символа на птицата шатра на пода.
— Трябва ли да продължим, както досега, и да ни управляват хора, които убиват деца, и да позволяваме добри хора да бъдат пребивани и съсипвани в робство, след като дарбите и усилията им заслужават по-добро? Джиро от Анасати и фракцията, която оглавява, искат дребните борби за власт да останат над всичко друго. Ерес е, че го казвам, но вече не вярвам, че боговете одобряват такова прахосничество.
— Тогава защо те притеснява Събранието? Накарай някой убиец да премахне Джиро. Със сигурност имаш достатъчно богатство да платиш за смъртта му.
Това най-сетне я обезоръжи. Мара забрави, че той е магьосник, забрави за ужасната му мощ, забрави всичко, освен собствения си горчив гняв.
— Богове, не ми говори за убийци! Унищожих тонга Хамой, защото бяха оръжие за Управляващи лордове, алчни да осъществят егоистичните си каузи. Акома никога не сме се пазарили с убийци! По-скоро ще видя рода си мъртъв и заличен от паметта на империята, отколкото да направя това. Седем пъти бях белязана за смърт. Трима обичани от мен бяха пратени в залите на Туракаму от тонга вместо мен. Изгубих двама синове и майката на сърцето ми от кървавите му ръце. — След това, осъзнала на кого говори, завърши: — Тук има нещо повече от омразата ми към убийци. Смъртта на Джиро би могла да възвърне честта, но не слага край на нищо, не решава нищо. Събранието пак може да поиска да унищожи дома ми. Защото Ичиндар и Хокану, и самата аз като Слуга на империята, всички се стремим да намерим онова, което липсва в живота ни.
— Липсва? — повтори Пъг и скръсти ръце на гърдите си.
— Да. Вътре в нас. В империята.
— Продължи.
Мара се вгледа в очите му.
— Познаваш ли Кевин от Зюн?
Пъг кимна.
— Бегло. За първи път го срещнах тук.
— Кога? — Очите на Мара се разшириха от неверие. — Никога не си ми гостувал. Със сигурност щях да запомня такова важно събитие!
Пъг я изгледа с горчив хумор.
— Бях с донякъде по-нисък статут по онова време — в смисъл, бях роб на господаря Хокану. С Кевин си разменихме само няколко думи. Но съм го виждал след завръщането му в двора на принца в Крондор, на прием за граничните барони.
Сърцето на Мара подскочи и тя попита шепнешком:
— Той… добре ли е?
Очите й умоляваха.
Пъг кимна, усетил дълбоките чувства под този простичък въпрос. И в отговор на нуждата, която гордостта й никога нямаше да признае, каза:
