А и всъщност, помисли Мара, храмът на Туракаму не беше място, замислено да носи утеха. Древен олтар, някогашно място за човешки жертвоприношения — и все още такова според мълвата — тежък и тромав на издигнатата платформа в центъра на залата. Обкръжаваха го каменни скамейки, имаше и жлебове, които водеха към вдлъбнати купели в подножията на дървени статуи със загладени и зацапани от допира на безброй ръце лица. Стените на нишите им бяха изрисувани с човешки скелети, демони и полубожества с многобройни крака и ръце. Фигурите се гърчеха или танцуваха в екстаз и въпреки гротескния си вид напомняха на Мара за други стенописи, които красяха Къщата на плодородието, едно от многото светилища на Лашима, посещавани от жени, които идваха да се помолят за бременност. Но макар в храма на Туракаму да липсваха сексуални оттенъци, в стенописите се долавяше някаква разпуснатост, сякаш тези отвратителни сплетени фигури не страдаха, а празнуваха.
Докато чакаше, Мара си мислеше, че макар жреците на Червения бог да внушават страх, учението им е правилно: че всички хора срещат края си в нозете на Туракаму, че смъртта е неизбежна съдба, която трябва да се приема с разбиране.
Кръгът послушници се престрои в двойна колона, загърната в облаци тамян. Загърнатата в късо наметало фигура в челото на процесията спря, за да се обърне към молител, търсещ божията милост за наскоро починал. Свитък, покрит с восъчни печати, смени притежателя си — най-вероятно документ от фамилията, предлагащ щедър принос за храма, ако волята й бъде изпълнена. Както показваха най-отдалечените от олтара рисунки, хора с блажени изражения на лицата се кланяха пред трона на Червения бог, за да чуят божественото решение, свързано с прераждането им за нов живот, със следващото им място на Колелото, предопределено от баланса на дълговете им спрямо честта. Вярваше се, че наскоро починалите може да се издигнат в очите на Червения бог чрез молитва, и докато бедните идваха на крака, за да се поклонят и да запалят евтини глинени светилници, богатите идваха в носилки и носеха щедри суми за частни храмови ритуали.
Мара се зачуди дали тези практики влияят на Туракаму, или просто се окуражават от земните му жреци, които искат рубини за мантиите си и удобства за трапезариите и спалните си килии. Със сигурност тежките златни триножници, които крепяха светилниците до олтара, струваха колкото кралска хазна. Макар всеки от храмовете на Двайсетте богове да имаше скъпи украси, малко от тях бяха толкова пищни, колкото дори най-малките, посветени на Туракаму.
Глас я измъкна от размисъла.
— За нас е чест, Добра слуга.
Процесията беше стигнала до задната врата и бавно се изнизваше навън, но Висшият жрец се беше отделил и бе спрял пред Мара.
Беше среден на ръст, застаряващ, но с ясен поглед. Личеше, че е изненадан: ръцете му се движеха нервно по костения жезъл с издатини с форма на черепи, който беше размахвал по време на ритуалите.
— Знаех, че тръгваш на поклонничество, лейди Мара, но не допусках, че ще посетиш великото светилище в Свещения град, нито нашата по-скромна обител в Сулан-Ку. Определено не бях подготвен за честта на тази лична визита.
Мара се поклони на Висшия жрец на Туракаму.
— Не желая церемония. И всъщност гостуването ми тук е по причини, различни от простата набожност. По-скоро се нуждая от съвет.
Веждите на Висшия жрец се вдигнаха изненадано и се скриха под брадичката на маската череп, която носеше вдигната на темето си, след като церемонията беше свършила. Не беше гол и намазан с червена боя, както бе обичайно за ритуали, изпълнявани извън храма. Но косата му беше оплетена с реликви, които приличаха на късчета от разчленени птици, а украшенията, видими под мантията от пера, не изглеждаха по-привлекателно. Сякаш усетил, че официалното му облекло е неподходящо за частни разговори, той подаде жезъла си на един послушник и смъкна робата си. Кожените ремъци, на които висяха реликвите, бяха древна изработка и други двама слуги притичаха и ги свалиха от раменете му с почтително внимание. Отнесоха ги с песнопение, за да ги приберат някъде в лабиринта от проходи.
Останал само по набедрена препаска, жрецът изведнъж се оказа много по-млад на вид.
— Ела — покани той Мара. — Нека се оттеглим на по-удобно място. Почетната ти гвардия може да дойде с нас или да те изчака в градината. Там е сенчесто и ще ги нахранят.
Мара нареди на Люджан и Сарик да останат с нея, а останалите да се оттеглят. Никой от воините й не изглеждаше облекчен, но стъпките им бяха оживени, щом се обърнаха и се запътиха към градината. Мъже с воински професии никога не се чувстваха удобно с последователите на Туракаму. Според суеверието войник, който прекарва твърде много време в набожност към Червения, рискуваше да привлече благоволението му и съответно да загине млад на бойното поле.
Висшият жрец ги поведе през малка странична врата и по сумрачен коридор.
— Когато не съм в официално облекло, ме наричат отец Джадаха, Добра слуга.
Господарката се усмихна на формалното обръщение и отвърна:
— Мара е достатъчно, отче.
