Усети кесията с метални центи до кожата си и потисна горчивия смях. Никога нямаше да има възможността да ги похарчи! Колкото и да му се искаше да има малко време, за да ги даде в ръцете на уличното момиче, което му беше приятелка, съдбата нямаше да му позволи дори този жест на щедрост. Беше избрал пътя си. Твърде късно беше вече за казани думи и взети решения.
За последен път погледът му обходи малката съборетина, неговия дом. Тук беше вършил много чудеса, за да забавлява децата на богатите. Но колко по-различен щеше да е животът му, ако силите му не бяха ограничени до сътворяването на играчки! Гладен за отказаното му знание, жаден за неизпитаните граници, до които така и не бе допуснат, Джамел въздъхна горчиво.
— Боговете дано да са с теб, Добра слуга — промълви със страх. — И дано проклятието на Зургаули, Бога на лошия късмет, никога не напуска Събранието. — И с тези думи се хвърли на пода пред възглавничките, където беше седял офицерът на лейди Мара.
Ножът захапа дълбоко в сърцето му и агонията беше кратка.
Кръвта се просмука в сухата пръст на пода и попи на алени дъги във възглавничките. Треперещите пръсти на Джамел се отпуснаха и отворените му широко очи блеснаха в мекото сияние на жарта в мангала.
В следващия миг въздухът в стаята се раздвижи и разпръсна купчината пепел от пергамента с бележките на Мара. Перата от птица Калси в урната до скрина за дрехи изпърхаха от течението и звънчетата на непродадената детска играчка звъннаха сладката си песен в тишината. Отвън уличното псе продължаваше да вие в нощта.
После се чу смътно бръмчене и след миг колибата не беше празна. До изстиващия труп на Джамел се появиха две загърнати в черно фигури, и двете изпити и тънки, макар че единият мъж беше стар, а другият млад.
Шимоне избута назад качулката си и дългият му нос изпъкна червен на светлината на гаснещите въглени в мангала. Той огледа съборетината и погледът му бързо попи всяка вещ в тясната стаичка. Спря и подуши замислено. Чехлите му бяха мокри, а локвата, в която стоеше, беше топла. Трупът все едно беше една от многото вехтории — толкова слабо го впечатли. Дълбоките му очи блеснаха, щом се обърна към спътника си.
— Закъсняхме.
Тапек подритна тялото на Джамел и тънките му устни се извиха презрително.
— Само за секунди. — Избълва думите рязко, като проклятие. — Ако този нещастник не беше намерил кураж само още минута…
Шимоне сви рамене. Оредялата му сребриста коса проблесна, докато крачеше из малката стаичка, като оставяше лепкави дири след себе си и оглеждаше рафтовете, кошовете с избелели свитъци и очуканите сандъци.
— Тя е била тук. Това е достатъчно. — Изпъна пръст и бутна украсената с безценни каменни звънчета кукла. — А и все едно, нещастникът е мъртъв. Спести ни досадата всъщност.
Тежките вежди с цвят на канела на Тапек се вдигнаха и събраха, щом се намръщи.
— Достатъчно ли? Какво все пак й е казал мъртвият? Това е проблемът! Знаем, че Джамел наруши послушанието си. Може да е казал какво ли не, преди да забие ножа в сърцето си!
Лекият съсък на въглените вече беше единственият звук в 4 нощта. Кучето беше спряло да лае. Обичайните шумове на Сулан-Ку бяха затихнали за миг, сякаш градът бе затаил дъх.
Шимоне изпъна тънкия си като вейка пръст и докосна Тапек по гърдите. Раздвижи ръката си. Не последва заклинание, но все едно че имаше, защото по-младият магьосник се отдръпна. Шимоне го подмина, за да продължи огледа на вещите на Джамел, и каза:
— Искаш да знаеш какво е попитала ли? Ами виж тогава. Но мисля, че си губим времето. Тя вече знае каквото знае. Това не може да се промени. Може само да се действа.
Тапек разкърши рамене и измъкна китките си от ръкавите. Очите му, лъскави като масло, блеснаха с горещата светлина на фанатик.
— Трябва да действаме, да. Но само доказателство за непокорството на Мара към нашия едикт ще раздвижи огромните задници на такива като Хочопепа. Трябва ни единодушие в Събранието, а той и фракцията му пречат.
— Хочо не е човек, който вечно отлага — защити го Шимоне, но гласът му прозвуча глухо от това, че се беше навел да надникне в прашното кътче под един рафт.
— Добре — отвърна припряно Тапек, който не беше глух за скрития упрек. — Кой маг от Низшия път не би отговорил на Мара? Простолюдието я почита. Биха й дали всичко, което поиска, за да си спечелят благоволение в очите на боговете. Ако е покварила Джамел, какво повече доказателство му трябва на Хочопепа или на теб, за да я осъдим на смърт?
Шимоне се изправи и разсеяно изтупа прахта от маншетите си.
— Джамел не беше чак такъв глупак. Ще видиш.
— Ще видя! — Тапек вдигна настойчиво ръце и хвърли гневен поглед към колегата си, чието поведение ставаше неприятно, ако не и пречещо. Макар и отдавнашен приятел на Хочопепа, Шимоне винаги беше изглеждал благоразумен. — И ти ще видиш — добави Тапек и замърмори тихо заклинанието, с което трябваше да върне в призрачен облик действията от най-близкото минало.
