Тапек направи крачка напред, сякаш се канеше да нахлуе и да наруши светия мир на храма. Но Шимоне изпъна ръка и го задържа.
— Мисли — сряза го по-старият магьосник. — Светостта на храмовете се тачи от хилядолетия. Защо да нарушаваме такава зачетена от времето традиция като святото убежище, Тапек? Рано или късно Мара ще излезе. А ако не, целта ни е постигната, нали?
Червенокосият магьосник изглеждаше така, все едно е отхапал кисел плод.
— Вие с Хочопепа и Фумита сте глупаци, като се опитвате да я защитите! — отвърна той с гневен шепот. — Тя е опасна!
— Толкова опасна ли, колкото публично противопоставяне между Събранието и храмовете? — попита Шимоне.
Тапек като че ли малко се поохлади.
— Прав си. Не си струва да го превръщаме в публичен проблем.
Шимоне кимна мълчаливо. Беше доволен. Разнесе се леко бръмчене и докато жрецът разбере, че сблъсъкът е приключил, двамата Черни халати бяха изчезнали.
Мара крачеше изнервено в малката кърмова каюта. Искаше й се да е на открито, докато корабът отплава, но трябваше да се крие. Но пък от седмици не бе вдишвала свеж въздух и не бе виждала слънчева светлина. Хвърли поглед към Люджан, чието загоряло лице също бе станало бледо по време на пътуването им през тунелите на чо-джа от град Сулан-Ку до далечното пристанище на полуостров Колт.
Никога не беше прекосявала най-южните части на провинция Хокани. Но беше слушала описанията от втора ръка на Джикан и неудовлетвореното любопитство я дразнеше. Как щеше да й хареса да се промъкне горе, макар и посред нощ, за да хвърли поглед на Равнинния град! Големият разлом, водещ към Мидкемия, се намираше там, Кевин беше отпратен там към родния му свят, там бяха и каменните зали на Гилдията, центърът на южната имперска търговия.
Но не можеше да се рискува срещу гнева на Събранието. Късметът и изобретателността на Люджан бяха оставили лъжлива следа, свършваща с уж отшелничеството на Господарката на Акома в храма на Туракаму в Сулан-Ку. При най-малкото подозрение на Черните халати, дори само ако някой просяк на улицата случайно я зърнеше и я разпознаеше като Слугата на империята, и тя, и цялата й фамилия щяха веднага да загинат. Тъй че Мара беше направила немислимото според нравите на цуранската аристокрация: беше облякла халата на робиня и бе напуснала Сулан-Ку с Люджан и Сарик, и двамата облечени в безличната броня на наемници. Селяците и търговците, качили се на борда преди разсъмване, бяха предположили, че е бойна плячка. Не бяха и помислили да се усъмнят в сивото й робско облекло, но се вторачваха открито в стройната й фигура и лъскавата й коса. Някои бяха подхвърлили цинични коментари, на които Люджан беше отвърнал подходящо. Стъписващата му грубост беше прикрила това, че Сарик в началото не можа да замени традицията с ролята и се вцепени от оскърбленията над особата й.
Оставено с агент от мрежата на Аракаси съобщение беше задействало хората й. Когато Мара и двамата й служители стигнаха до кошера на чо-джа в именията й, я придружиха десет избрани воини в доспехи без отличителните знаци на дома и още един мъж, пристанищен работник, когото не беше виждала дотогава и който говореше турилски като роден език. С тях дойде и Камльо, отново облечена в дрипите, в които я беше довел Аракаси, и потисната заради предстоящото пътуване под земята с насекомоподобните, които я ужасяваха.
Пътуването на юг беше мъчително. Уморена от нерви, от теснотията и от непознатото усещане да гледат на нея като на вещ, Мара се хвърли на възглавничките в алкова, който бе споделяла, с Кевин по време на отдавнашното пътуване до Цубар. Болка прободе сърцето й, сякаш раздялата им беше станала едва вчера. Почти съжали, че бе избрала да пътува с Коалтека. Защо не беше проявила благоразумието да се отърси от чувствата и да купи друг кораб?
Все пак Коалтека беше на разположение. Беше действала, без да го обсъди с Джикан. Чувстваше, че корабът носи късмет. Победата й с лорд Ксакатекас в Достари все още будеше възхищението на народите на империята, а сега, когато срещу нея се бяха изправили такива ужасни сили като Джиро и Събранието, се нуждаеше от всяко възможно уверение, което да я укрепи, та дори да се основаваше на суеверие.
Кевин щеше да се изсмее на неразумността й. Ядосана на себе си, че се е заровила в миналото, след като цялото бъдеще бе изложено на риск, Мара се измъкна от спомените за варварския си любовник и веднага усети, че е притеснена за Хокану.
