Студ сякаш се просмука в тясното пространство на колибата, макар че самият въздух остана неподвижен. Шимоне прекрати любопитното ровене из предметите по рафтовете, наведе се замислено и затвори очите на трупа. След това, пъргаво като птица, се изправи, облегна се на стената и скръсти ръце, за да погледа резултата от магията на Тапек.
Заклинанието на по-младия магьосник завърши с тих съсък. Той задържа ръцете си изпънати нагоре, сякаш за да съсредоточи волята и силите си. Зад тлеещия мангал засия светлина, която не беше от жарта. Стана ярка и сребристосинкава, а след това се разпръсна в прозрачна мъгла, която бавно сгъсти и очерта фигурата на седналия Джамел — лицето му бе обърнато с очакване към платнището на вратата. След няколко мига влязоха посетители: Мара и двамата й служители. Между двете страни започна разговор, зловещо безшумен.
Четенето по движенията на устните показа, че темата на разговора е маловажна: грижите на Мара бяха за отчуждението на съпруга й, започнало преди няколко месеца при раждането на дъщеря им. Съвсем невинна гледка, като се изключеше това, че Джамел започна, крайно дразнещо за двамата магьосници, изпратени на това проучване, да върти в ръцете си ивица коприна. Често и много удобно като че ли платът скриваше устата му. По пърхането на коприната от дъха му личеше, че скрива говоренето си. Никакво заклинание за връщане на миналото не можеше да разкрие думите му. Светлината, падала по предметите в стаята, можеше да се възстанови в плътна форма и да бъде разчетена дни по-късно, но звукът беше твърде крехък, за да издържи повече от секунди:
Тапек изруга. Впил поглед като релли наблюдаваше как Джамел стана и поведе Мара към стената. Там те се обърнаха с гръб към стаята и низшият маг като че ли започна най-сериозно да показва на господарката фокусническите си шарлатанства — жестове с ръце, движения, които не означаваха нищо, но бяха предназначени да впечатлят невежата публика, дошла да купи тази или онази промяна в жалкия си живот — това, което уронваше престижа на магьосниците като цяло и което Тапек презираше. Ръцете му затрепериха от гняв, докато продължаваше да поддържа силите, предизвикващи магията, и той каза кисело:
— Тя изведнъж започна да изглежда забележително глупава. За четвърти път ли се повтаря тази глупост, или за пети?
Шимоне като че ли се смееше на гнева му — не открито, това никога не го правеше, но в дълбоките му очи танцуваше светлина.
— Предупредих те, Тапек. Джамел не беше идиот. А тя определено не е.
Тонът му само подсили яда на Тапек. Все пак от упоритост и любопитство той изтърпя играта на призраците, докато Джамел не спря да чертае във въздуха безсмислени символи и се захвана да пише на пергамент, изгърбен над него, за да скрие написаното. Тъй като заклинанието връщаше отпечатъка от минали събития все едно, че наблюдателят е стоял в стаята, където и да се изместеше Тапек, написаното от Джамел не можеше да се прочете. Тапек погледна ядосано мангала и чак сега осъзна, че Шимоне вече е забелязал пепелта от изгорелия пергамент — сигурно още щом бяха влезли в жилището на Джамел.
— Мда — каза по-старият магьосник в отговор на мисълта му. — Думите са загубени още преди да пристигнем.
Тапек освободи заклинанието си в мига, в който Мара получи грижливо сгънатия пергамент и си тръгна. Без да обръща внимание на мократа от кръв пръст и подгизналите възглавници, Тапек затъпка около мангала, обзет от гняв.
— Богове, само ако можех да застана където е стената и да повторя истинното заклинание, щях да науча много, виждаше се ясно по стойките им, че си говорят открито, когато се обърнаха към рафтовете!
Шимоне, винаги реалист, сви рамене.
— Губим си времето.
— Мара! — възкликна Тапек. — Ще попитаме нея!
Сякаш най-сетне облекчен, че може да мине от мисъл към действие, Шимоне закрачи към вратата. Дръпна настрани платнището, пристъпи навън в почти също толкова душната воня на задната уличка и рече:
— Чудех се кога най-после ще се сетиш за това.
Тапек тръгна след спътника си. Веждите му се навъсиха като гръмоносен облак. Ако смееше да говори свободно по темата, щеше да обвини Шимоне, че му пречи. Старият маг беше приятел на Хочопепа и двамата често защитаваха странни каузи. Не бяха ли защитили заедно Миламбер след онази опустошителна сцена на Имперските игри? Все едно беше за Тапек, че Миламбер бе доказал цената си за империята, като предупреди императора и Събранието за опасността, която представляваше Врагът. Чувствата му към Елгахар, магьосника, който бе затворил Хочопепа и бе изтезавал Миламбер, бяха смесени. Елгахар беше луд, разбира се, но беше вършил и мислил най-доброто за империята. Но Миламбер го беше унищожил и наред с другите му престъпления беше демонстрирал рисковете, произтичащи от коренния разрив с традицията. Тапек беше убеден, че последните действия на Мара са ако не доказателство, то податка, че замисля да се опълчи на Събранието. А това беше оскърбление на традицията, което караше пребледнелия млад магьосник да трепери от яд.
