Турилската конфедерация държеше източния край на залива, единствения достъп до открито море. А тъй като магьосниците на Събранието можеха да се появяват и изчезват когато и където им хрумне в границите на империята, Мара се беше съгласила със съветниците си, че не трябва да рискува с ненужна поява на сушата. Законният товар на Коалтека щеше да се разтовари на връщане на север, а ако Черните халати или някой дебнещ шпионин на Анасати заподозреше отклонението от обичайния й плавателен курс, Мара вече щеше да е далече, навлязла дълбоко в чужда територия и, ако боговете се окажеха добри, недосегаема.
След няколко дни акостираха на голо и мрачно място, бряг от кошмари. Брегът беше пуст, сиво-синкав, скали, осеяни с птици. Крясъците им отекваха скръбно над вятъра и грохота на вълните. Скалистите хълмове над брега бяха покрити с шубраци и пусти, а над тях, сиво-бели, се извисяваха плата, обрамчени на хоризонта от планини, чиито върхове се губеха в мрачни грамади облаци. Тъкмо този бряг се беше оказал непристъпна крепост за цураните, опитали се да водят война срещу турилците. Силите на империята многократно бяха нахлували в тези негостоприемни земи, за да бъдат прогонени от свирепите им обитатели.
Нисък, любезен и с лице като съсухрен плод, водачът им застана пред Мара и каза:
— Господарке, добре ще е да заповядаш на хората си да не се излагат на показ.
— Ще трябва да им обясня защо — отвърна Мара. — Те са доблестни воини и ще го приемат зле, ако им се каже, че трябва да се промъкват като крадци, особено след като наоколо няма нищо обитаемо, дори рибарска колиба.
Водачът облиза дупката на мястото на двата липсващи му предни зъба и запристъпва от крак на крак, явно притеснен.
— Господарке, мирът между империята и Турил е несигурен. Само официални пратеници и упълномощени търговци могат да минават границата, и то само през определени пропускателни пунктове. Ако видят хората ви на два дни път от тези брегове или някъде близо до имперската граница, ще ви вземат за шпиони. — Каквото и да правеха турилците за наказание на шпиони, ако се съдеше по смръщеното му чело, не беше приятно.
Мара знаеше, че собственият й народ взима пленени турилци за игрите на Имперската арена, така че не оспори повече необходимостта от секретност. Махна на Люджан да се приближи и му прошепна:
— Ще ни трябва знанието, което си натрупал като сив воин, за да опазим присъствието си в тайна, докато не навлезем навътре.
Люджан се ухили.
— Ах, лейди, и последните ми хитрини ще научиш! Успокой се, ще се справим.
Последваха няколко дни, които напомниха на Мара за пътуването й преди първия й брак, когато отиваше да спечели съюза на царицата чо-джа. Тогава, както и сега, спеше почти без никакъв подслон на голата земя и се бяха промъквали през именията на вражески лордове посред нощ.
Но там имаше гъста гора и можеха да се скрият под дърветата. Мъгли ги бяха прикривали сутрин и по здрач, а носачите носеха провизии.
Тук, в Турил, по каменистата земя растяха само редки храсти, които предлагаха оскъдно прикритие. Налагаше се да се крият в дерета, вятърът на тази височина бе студен, тънките й сандали се прокъсаха.
Започна да свиква с вкуса на жилавия дивеч, свалян от лъковете на воините. От дългите часове и мили на крака се появиха болки в мускули, които изобщо не беше знаела, че има. По някакъв странен начин обаче Мара започна да се радва на свободата и на дълбокия, осеян с облаци небесен купел. Но най-топлата радост й носеше да гледа Камльо.
Момичето ходеше несресано може би за първи път в живота си. Спря да свива устни и да гледа накриво, когато воините я заговореха. Малцината, опитали се да я ухажват, бяха отблъснати и за разлика от други мъже, които беше познавала преди Аракаси, я оставиха на мира, както помоли. Ходеше да се мие сама в ледените потоци и свенливо започна да предлага помощ край огъня: оказа се, че умее да готви. Освен това помоли Люджан да я учи на самозащита с нож. Уроците бяха по здрач и всяка вечер й сладкият глас на Камльо сипеше проклятия все едно е търговка на риба, щом се провалеше. Но не се отказваше и опитваше отново.
Люджан не взе опърничавото й настроение на сериозно.
— Всъщност — каза й една вечер — трябва да помолиш Аракаси да ти покаже номерата с ножа. Той е майстор и най-добре знае как се използва китката.
Камльо скочи към него с такава ярост, че той я сграбчи за китките, за да не би да го прободе.
— Богове! — извика Камльо, смъртно обидена. — Точно от него искам да се защитя!
Отскубна се и избяга в тъмното. Люджан се загледа след нея и цъкна с език укорително.
— Ох, никой не може да спечели с нож срещу нашия майстор шпионин. — И добави тихо: — Никаква защита не ти трябва срещу него, момиче. Дори да решиш да изрежеш сърцето му, той ще стои спокойно и ще те остави да го направиш.
Много по-късно, в дълбините на безлунната нощ, Мара се събуди от хлиповете на Камльо. Каза й тихо:
— Не искаш никога повече да виждаш Аракаси, Камльо, и това е проблемът, нали?
Бившата куртизанка не отвърна нищо. Хлиповете й скоро заглъхнаха в съня.
