— Не се обиждам, Люджан. От години си за мен като брат. Брат ми, когото загубих на онзи далечен свят.
Люджан нахлузи шлема върху разрошената си коса и отвърна:
— Познавам те, господарке, както познавам сърцето си. Но Камльо ме смущава. Не знам какво вижда в нея Аракаси.
— Вижда себе си — отвърна Мара. — Вижда неща, които си спомня от миналото, и му се иска да й спести болката, която е претърпял той. Това е основа за силно привличане. — Зачуди се дали по същата причина толкова много я боли от напрегнатите й отношения с Хокану и дали Люджан, като мъж, може да разбира причината за хладната реакция на съпруга й към раждането на дъщеря им. Ако Люджан наистина й беше брат, можеше да го попита. Но традициите я спираха.
Падащият мрак ги загърна и ги отдели от околния свят. Мара се вгледа в лицето на Люджан в сгъстяващия се здрач. Имаше нови бръчки и косата му бе започнала да побелява на слепоочията. А лицето му бе започнало да загрубява от часовете, прекарани в упражнения с войниците. Все повече и повече ставаше кораво й смръщено като на Кейоке. Остаряваме — помисли Мара с тъга. — А какво сме спечелили с годините и усилията си? Децата й не бяха в по-голяма безопасност, отколкото беше тя някога от враговете си. А ако Хокану не беше толкова опитен, може би вече му се беше наложило да пролее родствена кръв, за да сдържи алчната глутница на братовчедите си.
Мара въздъхна. Знаеше, че ако брат й бе оцелял и бе наследил управлението, Минванаби най-вероятно щяха да са успели в домогването си до Военачалничеството и крехките промени, спечелени с изместването на властта към императора, изобщо нямаше да са се случили. Заядливият хумор на Люджан понякога й напомняше за Ланокота. Но брат й едва беше навлязъл в мъжеството си, тъкмо изпитваше себе си срещу житейските предизвикателства, когато го бе загубила. А мъжът до нея отдавна беше достигнал силата и зрелостта на воин. Твърдостта, придобита през годините му като разбойник, така и не го беше оставила въпреки пламенната му вярност към нея. Изведнъж поразена от мисълта, че такъв чудесен мъж трябва да има синове, Мара импулсивно каза:
— Би трябвало да се ожениш, знаеш ли.
Люджан опря гръб на перилото и й се усмихна широко.
— Минавало ми е наум напоследък, че може би е време да имам син или дъщеря.
Чувствителна от случилото се между Аракаси и Камльо, Мара изведнъж се зачуди дали Люджан си има любима, но може би не напълно свободна, за да поиска ръката й.
— Имаш ли някоя жена наум?
Люджан се засмя, погледна я хитро и отвърна.
— Свел съм ги до по-малко от дузина.
Мара осъзна, че я дразни, и каза:
— Голям безсрамник си! Намери си някоя добросърдечна жена, че иначе ще ти вдига скандали за флиртуванията ти.
— Бездруго ще ми вдига скандали — ухили се той. — Имам ужасния навик да си лягам с оръжията.
Беше си наполовина истина. Събитията през годините, откакто Мара бе станала Управляваща господарка, бяха принудили всичките й воини да поддържат непрекъсната бойна готовност. Беше имало твърде много нападения от твърде много невидими източници. А сега, най-лошото от всичко, никакъв меч в държавата не можеше да я спаси. Мара загуби всякакво желание за шеги. Загледа се напред и се зачуди дали ще намери онова, от което отчаяно се нуждаеше, за да гарантира оцеляването на Акома.
— Земя! — извика наблюдателят от мачтата.
Мара бързо отиде до перилото. Камльо, без никакво въодушевление, я последва. Откъм левия борд на Коалтека се виждаше изпъната смътна тъмносиня грамада, първата брегова ивица, която някой беше зървал от дни.
— Хоншони — каза Люджан. — Казват, че медът на червената пчела от тези хълмове е по-сладък от всичко в империята.
Лепала беше прочута и с коприните и боите си, и с красивите пъстри тъкани. Мара въздъхна, закопняла с момичешко любопитство да спре и да проучи пристанищните пазари на Юга. Ксула, Лепала и Руджидже бяха места на омайващи приказки за сгради с вити шпилове и галерии с алени перила. За господарите на Лепала разправяха, че развъждат редки риби в езерата си и имали хареми със стотици жени. Домовете били с кепенци, за да пазят от знойното слънце и да спират силата на морските ветрове, а градините били пълни с цветя, които се разтваряли само по здрач и изпълвали въздуха с ухание. Улиците били настлани с камък, който блестял като злато. Напитките били изумително силни, хановете били пълни с пъстри птици в кафези и красиви момичета и момчета разхлаждали гостите с ветрила от пера. Но Коалтека нямаше да пристане в нито един от тези оживени търговски градове — щяха да слязат на брега в едно малко заливче далече навътре в залива между Хоншони и Свето.
